Обикновен гений полностью

— Това е рядко срещано явление — с уважение промълви Хорейшо. — Обикновено възрастните не се доверяват на децата. Бас държа, че си се чувствала много горда. — Момиченцето само сви рамене. — Помниш ли кога видя Мънк за последен път? — Тя отново сви рамене. — Сигурен съм, че с глава като твоята лесно ще си спомниш.

— Най-много обичам да помня числа — обяви Виджи. — Те никога не се променят. Едно си е едно, десет си е десет.

— Как така не се променят? Какво става, ако ги умножиш? Ами ако ги събереш, извадиш или делиш? Десет може да се превърне в десет хиляди. А едно да стане сто. Прав ли съм?

— Прав си — механично отвърна Виджи.

— Или не съм прав? — подхвърли Хорейшо.

— Не си прав, ама никак — каза детето и отново захапа ябълката.

Странно човече, помисли си Хорейшо и бавно се облегна.

— Обичаш ли главоблъсканиците с числа? — попита той. — Още помня една, на която играехме в колежа. Искаш ли да ти я кажа? Но те предупреждавам, че е доста трудна.

— За мен едва ли ще е трудна — увери го Виджи и нетърпеливо остави ябълката.

— Представи си, че аз съм дядо — започна Хорейшо. — Имам внук, който е на толкова дни, на колкото седмици е синът ми, и е на толкова месеца, на колкото години съм аз. Общата възраст на трима ни е 140 години. На колко години съм аз?

Хорейшо погледна Алиша, която измъкна лист хартия от чантичката си и се зае с изчисления. После се обърна към Виджи и попита:

— Искаш ли лист и молив?

— За какво ми са?

— За да решиш задачата.

— Аз вече я реших. Ти си на осемдесет и четири години, макар че не изглеждаш на толкова.

Миг по-късно Алиша вдигна листчето си и му го показа. Под сложните изчисления се мъдреше 84, подчертано два пъти. Тя се усмихна и поклати глава.

— Макар и с два доктората, не съм от нейната класа — виновно обяви тя.

Хорейшо отново се обърна към Виджи, която седеше и чакаше.

— В главата си ли видя всички тези числа?

Тя кимна и отново се зае с ябълката.

Той й каза две дълги числа и поиска да ги умножи. Тя го стори в рамките на няколко секунди. Накара я да раздели други две големи числа и тя го направи, без дори да се замисли. После я притисна с поредица от упражнения за определяне на корен квадратен. Виджи даде верните отговори за секунди, дори с леко отегчение. Той извади бележника си и започна да пише нещо.

— Сега ще ти предложа една по-различна задача.

Виджи изправи гръб, но отегчението в погледа й остана.

Като добре обучено куче, а, Виджи? Той й обясни условието на задачата.

— Представи си, че имаш много добра приятелка, с която всичко правите заедно. После тази твоя приятелка се премества да живее другаде и ти никога повече няма да я видиш. Как ще се почувстваш?

Виджи примигна веднъж, втори път. Лицето й се изкриви от усилието, клепачите й запърхаха. Хорейшо изпита чувството, че наблюдава компютър, който е прегрял.

— Как ще се почувстваш, Виджи? — настоя той.

— В тази задача няма числа — объркано отвърна тя.

— Знам, че няма. Но не всички задачи са свързани с числа. Как ще се почувстваш при дадените условия? Щастлива, тъжна, равнодушна?

— Какво значи равнодушна?

— Значи, че ти е все едно.

— Да — автоматично кимна тя.

— Няма ли да си тъжна?

— Да, ще бъда тъжна.

— Но не и щастлива, така ли?

Виджи се извърна към Алиша и безпомощно промълви:

— В тази задача няма числа!

— Знам, Виджи — кимна жената. — Но все пак се опитай да намериш отговора.

Виджи сви рамене и отново захапа ябълката.

Хорейшо записа още нещо в бележника си и попита:

— Спомняш ли си последния път, когато с баща ти бяхте заедно?

— А защо няма да съм щастлива? — внезапно попита тя.

— Защото приятелката ти е заминала. Защото на човек му е приятно, когато е заобиколен от приятели. И когато най-добрата ти приятелка си отиде, на теб вече няма да ти е приятно. — Хорейшо помълча малко и добави: — Сигурен съм, че с баща ти също ти е било приятно, двамата сте се занимавали с интересни неща. А сега ти е тъжно, че го няма, нали? Край на интересните неща с него.

— Мънк си отиде.

— Така е. Правихте ли нещо интересно, когато за последен път бяхте заедно?

— Много интересни неща.

— Какви например?

— Не мога да ти кажа.

— Тайна значи. Тайните неща винаги са интересни. Много тайни ли имахте вие с Мънк?

Виджи пристъпи към него и понижи глас:

— Всичко беше тайна.

— И ти не можеш да я споделиш с никого, така ли?

— Да.

— Но ако пожелаеш, можеш да го направиш.

— Да, ако пожелая.

— А иска ли ти се? Бас държа, че страшно много ти се иска!

За пръв път от началото на разговора Виджи показа признаци на колебание.

— Трябва да го направя по таен начин — промълви тя.

— С нещо като шифър, така ли? Страхувам се, че не ме бива с шифрите.

— Мънк ги обичаше. Много обичаше тайните кодове. Казваше, че го правели кървав.

Хорейшо хвърли въпросителен поглед към Алиша, която объркано сви рамене.

— Как така са го правели кървав, Виджи? — обърна се към момиченцето той. — Какво искаш да кажеш?

— Какво искаш да кажеш? — повтори с усмивка тя.

— Питам те какво е имал предвид Мънк, когато ти е казал, че шифрите го правят кървав.