— Все пак проклетото правителство не притежава цялата земя наоколо — отвърна Саут. — От време на време имам навика да вземам превъзходни пържоли от ресторанта на Пиърс, който се намира на пътя за Спуквил, а после прекосявам реката и отивам на гости у приятел, който има къща там. Сядаме на верандата и гледаме как самолетите докарват разни неща, за които правителството не ще да обели и дума пред хора като вас и мен. Ще ви кажа и друго: знаех, че се мъти нещо още преди войните в Залива, Афганистан и Ирак. Още тогава пистата на Кемп Пиъри беше по-оживена от международното летище на Чикаго!
Очите на възрастния мъж заблестяха от вълнение.
— Веднъж седмично сядам в колата и подкарвам към главния вход на Кемп Пиъри. Гледам зелените метални покриви на помещенията на охраната, чета проклетите им надписи „ДЪРЖАВНА СОБСТВЕНОСТ, ВХОД СТРОГО ЗАБРАНЕН!“ и им викам: „Хей, това е бащината ми собственост, върнете ми я!“ — На лицето му изплува широка белозъба усмивка. — Е, не го казвам чак толкова силно, че да ме чуят, но все пак… После обръщам на площадката, която са направили за хора, които са се загубили или просто са любопитни. Правя маневрата и се прибирам у дома. Така ми олеква. — Саут помълча малко и остави вестника. — Самолетите кацат един път седмично, в събота. Винаги по едно и също време. И всичките са големи. Мой приятел работи в контрола на въздушния трафик и има връзки с военните в Норфък. От него научих, че самолетите не кацат никъде другаде на територията на Щатите, а само в Кемп Пиъри. За тях няма нито митница, нито проверка на документите. Нищо.
— Но те са военни самолети, нали? — попита Мишел.
— Според моя приятел не са. Той твърди, че са регистрирани като частни.
— Частни самолети, които принадлежат на ЦРУ? — вдигна вежди Шон.
— Ами че те си имат собствен въздушен флот! Но едва ли ще седнат да обясняват за какво харчат нашите данъци!
— Питам се какво ли пренасят на борда — замислено промълви Шон.
— Май жива стока — стрелна го с поглед Саут. — Такава, дето говори на арабски или фарси.
— Затворници чужденци?
— Не храня симпатии към терористите, но борбата с тях трябва да се води със законни средства! — решително отсече Саут. — Подозирам обаче, че ЦРУ избира кого да спипа и да го доведе тук без съд и други „незначителни“ подробности. Списъкът трябва да е дълъг, защото те отдавна действат така. — На лицето му отново се появи усмивка. — Убеден съм, че наградата „Пулицър“ е в кърпа вързана на журналиста, който успее да разкрие това.
— А ако публикува разкритията си в „Магрудър Газет“, ударът ще бъде двоен, нали? — иронично каза Мишел.
— Наскоро са удължили пистата за големи самолети и са получили средства за строителство на нови спални помещения уж за обучения на бойци срещу тероризма — подхвърли Шон. — Какво мислите за това?
— Елате да ви покажа какво мисля — изправи се Саут.
Насочиха се към съседната стая. Шон изостана няколко крачки, след което се върна и направи няколко бързи снимки на сателитната карта на Кемп Пиъри, използвайки камерата на мобилния си телефон. На голямата маса в другата стая имаше огромна карта на района.
— Тук бяха Биглърс Мил и Магрудър. — Саут заби пръст в част от територията на Кемп Пиъри. — Виждате ли колко много солидни и добре построени къщи има, с хубави улици и всичко останало? При наличието на толкова много и запазени жилища те получават пари да строят още? Не виждам смисъла!
— Може би къщите се нуждаят от ремонт или просто са ги съборили — обади се Мишел.
— Не е така — поклати глава Саут. — Вече ви казах, че съм говорил с хора, които работят там. А ако тръгнеш да разрушаваш цели квартали, нали някъде трябва да извозиш отпадъците? Тук не се е случило нищо подобно. — Пръстът му се премести на друг участък от картата. — На територията на Кемп Пиъри е Порто Бело — единственият обект от Националния исторически регистър, който никога няма да бъде отворен за широката публика. Там е бил домът на Джон Мъри, четвърти граф на Дънмор и последен кралски представител и губернатор на Вирджиния. Дори ЦРУ не може да го докосне, без да си навлече огромни неприятности.
— Но как подобна резиденция се е озовала в Кемп Пиъри? — попита Мишел.
— Официалната резиденция на Дънмор е била в Уилямсбърг, а в Порто Бело се е намирала ловната му хижа. Офейкал е там по време на Войната за независимост, когато армията на Уошингтън била пред стените на града. После, обзет от панически ужас, страхливецът се качил през нощта на някакъв британски кораб и отпътувал за Англия. В Норфък има улица на негово име. Не в негова чест, разбира се, а като последното място, където гаднярът със синя кръв е бил в Америка. Но исках да кажа, че ако там разполагат с много готови жилища, защо им е да строят нови?
— Имате ли познати в Кемп Пиъри, на които можете да разчитате?
