— Трябва да се намирате в жилището си в базата между от полунощ до шест часа сутринта. Можете обаче да нощувате извън базата през вечерите, предхождащи почивните ви дни. По време на почивните ви дни нямате право да предприемате пътувания, отдалечаващи ви на повече от сто километра от базата.
Тайсън дълго време мълча, после отбеляза:
— Семейството ми в момента пребивава в Източната част на Лонг Айлънд. Както знаете то е на около сто и петдесет километра оттук.
— Следователно, не можете да ги посещавате.
— Това също е налагане на необосновани ограничения.
— Лейтенанте, трудно ми е да повярвам, че забраната да прекарате лятото в Хемптън може да се разглежда като ограничение. Тук ще имате някои задължения, затова няма да е разумно да тръгвате на дълъг път всеки ден след края на работното време, и да се връщате обратно до полунощ. Не повече от сто километра, и нямате право да пътувате с кораб или самолет, освен ако не поискате специално разрешение от мен или от командира на базата. — Левин се поколеба, после добави: — Бях останал с впечатлението, че не живеете със съпругата си.
— Да, така беше, но сега възнамерявам да се съберем отново.
— Ами тогава… — Левин погледна към заповедта на Тайсън. — Постоянният ви адрес е в Гардън Сити, което е в рамките на сто километра оттук, нали!
— Да, сър. Това е къщата, която може да ми се наложи да продам.
— В такъв случай, лейтенанте, докато всичко свърши. Жена ви би могла да се върне в тази къща в Гардън Сити. И така практически вие ще можете да прекарвате края на седмицата със семейството си там. Също така, жена ви и синът ви биха могли да идват понякога през седмицата и да прекарват вечерите с вас тук, в семейното ви жилище.
— Подполковник, не мисля, че жена ми или синът ми ще желаят да стъпят върху територията на военна база.
— Ще трябва сам да намерите начин да се виждате със семейството си, лейтенанте — раздразнено каза Левин. — Решаването на тези въпроси не влиза в задълженията ми.
— Да, сър.
Левин потропа с пръсти по бюрото.
— Разбирам, че ви е много трудно — каза накрая той, — но мога да ви кажа, че всичко скоро ще свърши, ако това би могло да ви помогне да се почувствате по-добре.
— Мислите ли?
— Да. Всъщност налагането на ограничителните мерки задължава правителството незабавно да реши случая ви по един или друг начин. И по-точно, в рамките на деветдесет дни след налагането на ограниченията, армията трябва или да реши да не предава делото на съда, или вие ще се възползвате от правото си на бърз съдебен процес. В гражданското правораздаване няма бързи съдебни процеси, но военният съд, ако не друго, има поне това качество — работи бързо. Така че тези ограничения са всъщност нещо като манна небесна за вас. Сега вече часовникът отмерва времето, с което армията разполага. И до средата на октомври всичко ще трябва да е свършило по един или друг начин.
— Разбирам — кимна Тайсън.
— Освен това — продължи с по-мек глас Левин, — тези ограничения не са твърде тежки. И никой няма да ви наблюдава. Но внимавайте, за свое собствено добро. — Да, сър.
— Между другото, има ли още някой адрес, който би трябвало да ми дадете? — попита Левин.
— Да, сър. Както може би сте чел във вестниците, в момента живея в модерния Ист Енд.
— Разполагате с повече адреси, отколкото са баните ми вкъщи.
— Да, сър.
— Искам адреса ви в Ист Енд и този в Саг Харбър. Дайте ги на Ходжиз.
— Да, сър.
Левин прелисти още една страница от досието на Тайсън.
— Две Сърца за храброст. За какво ви ги дадоха? — Рани в дясното коляно и дясното ухо.
Левин кимна, погледът му се съсредоточи върху раздраното дясно ухо на Тайсън.
— Забелязах, че куцате — каза той. — Спомен от раняването ли е?
— Да, сър.
— Годен ли сте за действителна военна служба?
— Не, сър.
— Е, поне сте достатъчно годен за онова, което онези са си наумили.
Тайсън не отговори.
— До голяма степен почти не очаквах да се явите, Тайсън — каза Левин.
— И аз бях деветдесет процента сигурен, че няма да дойда.
Левин се усмихна.
— Адвокатът ми е изпратил до районния федерален съд искане за отменяне на решението за повторно призоваване на действителна военна служба — добави Тайсън.
— Мен това не ме засяга. Сега сте тук, и решението ви да се явите съгласно повиквателната, със или без униформа, е правилно.
— Да, сър. Така каза и адвокатът ми.
— И още едно последно нещо. Клетвата за вярност като войник от армията на САЩ. Налага се да я положите отново и ми наредиха да пристъпя към това веднага след пристигането ви.
Тайсън кимна. Левин играеше открито с него, като му обясни, че правителството и военните много добре са обмислили всичко. Отнемат му паспорта, дават му семейно жилище и му налагат да положи клетва. Раз-два, дошъл и заминал. Само дето никъде не заминаваш.
Левин взе лист хартия и му го подаде.
— Няма нужда да я четете на глас. Просто я прочетете наум и подпишете. — Той си дръпна от пурата.
Тайсън прочете:
