Тайсън не искаше да лъже за нещата, които нямат пряко отношение към случая, но и не желаеше да даде възможност на армията да го обеси заради малките частици истина, които казваше. Колкото по-малко кажеше за сестра Тереза, толкова по-добре. От друга страна, тя също като всички останали можеше да се яви всеки момент.
— Да, познавах я още отпреди този ден — каза той.
— Как се запознахте с нея?
— Срещнах я за малко в едни по-щастливи времена, преди Тетската офанзива.
— Как стана това?
— Случайно. На литургия в катедралата в Пху Кам.
— Какво правехте там?
— Търсех си кучето.
— Питах ви, защото не сте католик.
— Отидох там с един офицер-католик. Главно за да разгледам катедралата.
— Кога я видяхте отново?
— Седмица преди Коледа. Закарах колети с помощи до манастира. Тя беше там. Ден-два по-късно в училището „Жана Д’Арк“ в Уей имаше коледно тържество. Офицерът, отговарящ за връзки с обществеността в щаба на командването на контингента американски военни съветници търсеше човек, който да може да свири на пиано.
— Вие свирите ли на пиано?
— Толкова, колкото говоря френски. Но знам някои коледни песнички. Някой ден ще ви посвиря.
— Ще почакаме до Коледа. Значи сте я срещнали на Коледното тържество и сте говорили с нея?
— Да. Разговорът ни беше кратък.
— На какъв език говорехте?
— Френски, виетнамски, английски.
— За какво говорихте?
— За нищо, което би могло да има отношение към това дело. Говорихме си за войната, за децата, за Божията милост… и други такива неща.
— Християнин ли сте?
— Да, сега това е на мода. Освен в моята служба. Там съм будист от девет сутринта до пет следобед.
— Бяхте ли християнин и тогава, през 1968 — а, когато това не беше чак толкова модерно?
— Опитвах се да бъда. Защо? Тя сви рамене, после попита:
— Виждахте ли се със сестра Тереза отново и след коледното тържество?
— Да.
— Често ли?
— Може би четири пъти.
— При какви обстоятелства?
— Какво искате да кажете?
— Служебно ли се виждахте? Случайно? Преднамерено? На обществени прояви? Как се виждахте?
— По всички изброени от вас начини. Но какво значение има това?
— Опитвам се да установя доколко можем да вярваме на показанията й. Сега, когато вече знам, че сте се познавали, съм склонна да допусна, че тя няма да бъде непредубеден свидетел, както първоначално си мислех. Затова се опитвам да установя характера на отношенията ви.
Тайсън мълчеше.
— Кога и как се виждахте с нея след коледното тържество? — попита Керън Харпър.
— Видях я още два пъти по Коледа. Имаше временно примирие, прекратяване на огъня. Изглежда съм имал голям успех на коледното тържество, защото от щаба ме помолиха да се заема временно с обществената дейност в Уей.
— Възможно ли е сестра Тереза да е имала нещо общо с тази молба от страна на щаба?
— Аха, интригата се заплита, така ли?
— Е?
— Възможно е — сви рамене Тайсън.
— Значи я видяхте още два пъти по време на коледното примирие. А после?
— Да. В средата на януари. Помолиха ме да отида в Уей, за да обсъдя възможностите за назначение в щаба.
— Предложили са ви работа? — Да.
— Приехте ли?
— Да. Честно казано, вече се бях наситил на бойните действия.
— Тогава как е станало така, че сте останал командир на взвод от пехотата?
— По стечение на обстоятелствата. Трябваше да се явя в поделението на щаба към 30 януари, за да поема новите си функции за спечелване на сърцата и съзнанието на хората. Един от офицерите в щаба каза, че очакват да пристигна за виетнамската Нова година. Той спомена думата Тет, но аз не знаех какво значи. Както и да е, на 30 януари рота „Алфа“, както обичайно, бе на бойното поле. Реших да не се качвам на сутрешния хеликоптер, който ни доставяше продоволствия и боеприпаси от базовия лагер, а да използвам вечерния полет. Май бях малко гузен, че ще изоставя ротата и взвода си. Браудър ми се подиграваше, че искам да стана тилови подлизурко. Така че сутринта на 30 януари излязох на дежурство, смятайки, че това ще е последният ми патрулен обход.
— Така значи се озовахте на пазарния площад във Пху Лай — кимна тя.
— Да. И докато лежах там в очакване на смъртта, си мислех, че може би щеше да бъде по-добре, ако бях взел сутрешния полет. Но по волята на съдбата аз оцелях, а на 31 януари поделението на щаба в Уей бе обградено от хиляди войници на комунистическата армия. Те не успяха да си пробият път, и много американци загинаха пред стените на поделението, защитавайки позициите си по време на Тетските празненства, а други по-късно бяха намерени с ръце, завързани на гърба и куршум в главата. — Той си запали цигара. — Така че… всичко е било предначертано от Божията воля, не е ли така? 30 януари — сутринта — Тайсън изпуска полета. Вместо това се натъква на виетконгци във Пху Лай. Куршум одрасква ухото му. — Следобед. — Вечеря с рота „Алфа“. Раздаване на походни дажби на гробището. Начало на Тетската офанзива. — Той се загледа в дима, издигащ се от цигарата му. — Но не ми е било съдено да умра във Пху Лай, нито в поделението на щаба, нито в болница „Милосърдие“, нито на Ягодовото поле. За сметка на това, съдбата ми е разпоредила тази вечер да седя тук с вас.
