След един сет тенис на тревна настилка, те седнаха на верандата, стилно обзаведена с изискани мебели, и пиха студена бира.
— Уей се е променил много малко от времето, когато бях момче — отбеляза мосю Бурнар. — Според будистката митология, Уей е цветът на лотоса, израстващ сред калта. Той символизира спокойствието и красотата сред морето от жестокост. Уей е вечен, защото е еднакво свещен за комунистите, будистите и християните. Уей ще преживее войната, лейтенанте. А вие може да загинете.
— Ами вие? — попита Тайсън.
— Много от комунистическите управници харесват малкото ми кафене — сви рамене французинът.
— Вие забавлявате комунисти в кафенето си?
— Разбира се. Те са мои добри клиенти още отпреди вие да пристигнете тук. Шокиран ли сте? Раздразнен? — Той зададе въпроса по начин, подсказващ, че и друг път, при сходни обстоятелства е провеждал същия разговор. — Човек трябва да бъде практичен. Те ще останат мои добри клиенти и дълго след като вие и вашите сънародници си отидете. Не бъдете наивен.
— Израснал съм в страна, в която наивността се смята за добродетел — отвърна Тайсън. — Въпреки това, мосю Бурнар, не съм нито шокиран, нито раздразнен. Но бих могъл да напиша доклад до националната полиция.
— Както искате. Но повечето полицаи използват малкото ми заведение, за да правят сделки с комунистите. Виждате ли, хората от националната полиция също са практични. — Мосю Бурнар се надвеси над мраморната масичка. — Преди да пристигнете вие, това беше една хубава малка и лесно управляема война. — В устата на французина всичко звучеше някак лично. И докато Тайсън обмисляше дали да изтъкне, че не е дошъл тук по своя воля, французинът внезапно гневно пое дъх и прошепна: — Американци — сякаш това казваше всичко.
— Благодаря ви за тениса и за бирата — стана от стола си Тайсън.
Французинът погледна нагоре към него, но не се изправи.
— Pardon. Вие сте мой гост. Но видях твърде много от моите сънародници да умират тук. В крайна сметка азиатците ще постигнат своето.
— Същото ще стане и с вас.
— Non. Аз съм като малка коркова тапа, подскачаща на повърхността на бушуващото жълто море. А вие и американската армия сте… като „Титаник“. — Мосю Бурнар насочи отново вниманието си към бирата си.
Докато се отдалечаваше, Тайсън чу французина да вика подире му:
— Пазете се, приятелю. Не се сещам за по-лоша кауза, за която да пожертвате живота си.
След това Тайсън отиде в съблекалнята, взе си душ и върна взетия под наем бял тенисен екип. Вместо него получи обратно току-що изпраната си бойна униформа и лъснатите си ботуши. Виетнамският прислужник му подаде кобура с автоматичния пистолет 45 — ти калибър така, както портиерът на английски клуб би подал бастуна на някой джентълмен. Но да се приеме спортния клуб за анахронизъм, би означавало да се омаловажи значението на невероятния факт, че клубът изобщо съществуваше. А той изпълняваше същата роля, каквато изпълняваше и собствения му клуб вкъщи: бастион на образовани лунатици, заобиколен от основателно враждебно настроен и изпълнен с подозрение към тях свят.
И ето че сега, докато караше друг джип, взет пак назаем от щаба, Тайсън си спомни случката от миналия месец и се замисли върху думите на мосю Бурнар. Заключи, че всъщност французинът е изключително голям наивник. Защото нито мосю Бурнар, нито кафенето му, нито клуба щяха да надживеят края на тази война. Комунистите бяха нещо съвсем ново под слънцето, и хората като мосю Бурнар и приятелите му от спортния клуб, които мислеха, че могат да предразположат тези мрачни пуритани, явно не бяха научили нищо от живота, историята и новините.
В едно отношение обаче французинът имаше право: азиатците щяха да постигнат своето. Тайсън изключваше възможността за победа в тази война и, подобно на другите половин милион американци във Виетнам, започваше да съсредоточава усилията си към единствената победа, която имаше смисъл в случая — победата над смъртта.
Той караше бавно по оживените и обрамчени с дървета улици на Южния бряг, задръстени от триколки, пежота, велотаксита и моторетки от най-различни марки и модели. Виждаха се малко военни коли. Въздухът в късния следобед бе изпълнен с остри екзотични миризми. Група хубави гимназистки пресякоха улицата, облечени в свободно веещи се красиви копринени ао дай. Те скришом хвърляха погледи към него, смееха се и оживено говореха. Учителката им, строга на вид възрастна монахиня, ги смъмри. Групичката отмина и Тайсън продължи да кара по улицата.
Беше Коледа, и въпреки че не виждаше никакви признаци на коледно настроение в тропическия град, той не изпитваше носталгия, нито тъга по родината. Но тук, в предимно европейския и католическо-виетнамски квартал, видя слаби намеци за предпразнична суетня: коледно дърво на прозореца; момче, носещо тържествено увит подарък, а иззад спуснатите капаци на балкона на една къща дочу да свирят на пиано „Тиха нощ, свята нощ“.
