— Не! Загинали са в болницата. — Керън Харпър също се изправи. — Въпросът е дали изпадналата в истерия сестра Тереза е била свидетел на прибързана и необмислена атака, довела до избиването на невинни хора и опожаряване на болницата? Или е присъствала на хладнокръвно клане, последвано от умишлено опожаряване на болницата с цел да се скрият уличаващите доказателства? — Тя го погледна в очите. — Ако просто сте направили глупава грешка, за Бога, кажете го, и ще забравим за убийствата. Оставете настрана самолюбието и гордостта си, и ми кажете, че сте направили страшна грешка, която е довела до смъртта на тези хора. Има срок на давност за този вид престъпления — непредумишлено убийство — и той е изтекъл. Хайде, говорете.
— Ако ви кажа това, ще впишете ли в доклада си, че съм признал убийство по непредпазливост, но не и предумишлено убийство, и че вие сте стигнали до същото заключение?
— Да, ще го направя.
— А това ще сложи ли край на всичко това? За мен? И за хората ми.
Тя се поколеба, после му отговори:
— Ще направя всичко по силите ми.
— Така ли? Защо?
— Писна ми — поклати глава тя.
— На вас ви е писнало? На всички им е писнало. Но какво ще стане с истината и с правосъдието?
— Да вървят по дяволите. — Тя по детски потърка очи с опакото на ръката си, след това се овладя. — Извинете. Уморена съм. — Погледна към него и се изкашля. — Естествено че ще продължим да работим по делото с цел или да възстановим напълно доброто ви име, или, ако се наложи, да ви предявим съответните обвинения пред свикан за целта военен съд.
Тайсън видя, че мигът е отлетял и за момент съжали за тона си.
— Мисля, че е по-добре да си вървите.
— Да. — Тя си събра нещата и тръгна към вратата. Тайсън я наблюдаваше, докато прекоси дългата стая. Тя отвори вратата, обърна се, погледна го за момент и излезе.
Бен Тайсън огледа безпорядъка на ниската масичка — пепелника, чашите, книжата. Погледът му се отклони към барчето, пред което на пода лежеше счупената чаша за шампанско. Огледа и стаята, като детектив, който се чуди какво се е случило там.
Приближи се до прозореца и погледна навън към светлините на града. Сведе очи към тротоара шест етажа по-надолу и я видя да върви по Пенсилвания авеню. Загледа се внимателно в нея и дори от това разстояние забеляза, че походката й не беше бодра и решителна. По-скоро отговаряше на душевното й състояние — потисната и неуверена. Зарадва се, че вече не е сам.
Бен Тайсън изгаси лампата в хотелската стая, направи си ново питие и седна в креслото. Вдигнал крака на ниската масичка. Чувстваше се изтощен и отегчен. Впери поглед през прозореца в лятното небе и се загледа във върволицата самолети, снижаващи се към националното летище.
Столица на империя, град на паметници и старини. Уей. Вашингтон. Съзнанието му започваше да ги обърква. Той затвори очи.
Лейтенант Бенджамин Тайсън погледна картата на града, разстлана на пътническата седалка в открития му джип, затисната с автоматичния му Колт 45 — ти калибър.
Град Уей е разделен на три части: старият град, обграден от стените на цитаделата, построен на северния бряг на река Пърфюм; Гиа Хой, нов квартал извън стените на града, и Южния бряг, европейския квартал на левия бряг на реката.
Той зави внимателно по една неозначена улица на Южния бряг и огледа квартала. В гаража на командването на контингента американски военни съветници във Виетнам, откъдето бе взел джипа, един школник от моторизираните части му обясни правилника за движение в града.
— Не карайте по безлюдни улици — провлачено го инструктира едрият сержант от Южна Каролина.
— Добре.
— Избирайте улици, където има много деца. Дори виетнамците не стрелят по улици с дечурлига.
— Може ли да взема собствените си деца?
— Не качвайте стопаджии, включително уличници, и внимавайте с моторетките. Жълтите обичат да гърмят от тях.
— Може би всъщност ми трябва танк?
— Всъщност Уей е доста безопасно място. Много по-безопасно от улиците на Ню Йорк, лейтенанте.
Е, може би. Но Бен Тайсън си помисли, че положително би предпочел да се намира на Трето авеню.
— И да ми върнете джипа цял, разбрахме ли се? Тайсън му бе обърнал внимание, че ако джипа станеше на парчета, имаше голяма вероятност същото да се случи и на него.
По-късно той оглеждаше внимателно белите къщи с градинките пред тях. Всичко изглеждаше наред. Тайсън пое напред по дългата права улица.
Напускайки щаба на командването, той забеляза френския спортен клуб с верандите му, гледащи към река Пърфюм, тенис кортовете и блестящите бели бетонни алеи, което му напомни за нещо, случило се преди месец, през ноември — по време на първото му пътуване до Уей. Беше отишъл сам във френското кафене на улица Тин Там, където можеше да упражни френския си с възрастния барман от смесен произход. Към тях се бе приближил дребен французин, който се представи като мосю Бурнар, притежател на заведението. Неочаквано мосю Бурнар покани лейтенант Тайсън във френския спортен клуб да поиграят тенис.
