Едуард се беше преместил близо до далечната врата. Бернардо оставяше покривката обратно на масата и застана от далечния й край. Аз застанах до далечната страна, почти като Олаф, но на противоположната врата. Всички се преместихме в разделени ъгли, от стаята, всички се опитвахме да се дистанцираме от това, което се случваше. Не мисля, че дори Олаф одобряваше.
Питър оглеждаше всички снимки, обръщайки се. Стана по-блед и гласът му беше задъхан.
— Това хора ли са?
— Да — каза Едуард. Той стоеше точно до Питър, без да го докосва, без да е прекалено близко, но определено с него.
Питър отиде до най-близката стена, при снимките, които преди малко бях разглеждала.
— Какво им се е случило? — попита той.
— Не знаем, все още — каза Едуард.
Питър погледна към снимките, очите прескачаха от ужасно изображение към ужасно изображение. Не вървеше в стаята и не разглеждаше снимките толкова от близо колкото мен, но видя какво беше там. Не изкрещя или припадна или повърна. Доказа позицията си. Той не беше слаб. Почудих се дали трябва да го предупредя за възможността от кошмари. Не, той или ще ги има, или не.
Все още беше блед с роса от пот над порната си устна, но се движеше, гласът му беше задъхан, но спокоен.
— По добре да помогна на мама в кухнята. — Той излезе все още прегръщайки се с ръца сякаш му е студено.
Никой не каза и дума, докато той излизаше. Когато бях сигурна, че не може да ни чуе, отидох до Едуард.
— Е, това ми на по-добре, отколкото си мислих.
— Премина по начина, по който аз мислех.
— По дяволите, Едуард, детето ще има кошмари.
— Може би, може би не. Питър е кораво дете. — Гледаше през рамката на вратата сякаш още можеше да види момчето.
Погледнах го.
— Ти се гордееш с него. Горд от това, че той видя всичко това — посочих снимките — и не полудя.
— Защо да не бъде горд? — попита Олаф.
Погледнах го.
— Ако Едуард е баща на Питър, може би. Но той не е. — Обърнах се обратно към Едуард. Гледах го. Лицето му беше обикновената празнота, но имаше нещо около очите.
Докоснах ръката му и докосването беше достатъчно. Погледна ме.
— Отнасяш се с него като бъдещ баща — поклатих глава. — Не можеш да имаш това семейство.
— Знам това — каза той.
— Не мисля, че го знаеш — казах. — Мисля, че започваш наистина да мислиш за това, истински.
Извърна очи, не срещаше погледа ми.
— По дяволите, Едуард, по дяволите.
— Мразя да го признавам, но съм съгласен с нея. — каза Олаф — Ако беше просто момчето, нямаше да виждам проблем. Мисля, че можеш да го научиш на това, което правиш, но жената и момичето… — поклати глава. — Няма да проработи.
— Не мога да разбера дори защо искаш семейство — каза Бернардо.
— Поради различни причини. Никой от вас не вярва в брака. — каза Едуард.
— Истина, — отвърна Олаф — но ако мъже като нас се женят, не трябва да е за жена като Дона. Тя е прекалено… — той се бореше за дума и накрая каза — невинна и знаеш, че това не го казвам за много жени.
— Може би това е един от чаровете й — каза Едуард и изглеждаше толкова истински учуден колкото и останалите от нас.
— Вече си я минал. Защо да се жениш за нея? — това беше от Бернардо.
— Ако всичко, което исках е секс, щях да отида другаде — каза Едуард.
— Добра ли е? — попита Бернардо.
Едуард само го погледна, един дълъг поглед.
Бернардо вдигна ръце.
— Съжалявам, съжалявам, просто съм любопитен.
— Не бъди любопитен относно Дона — каза Едуард и се обърна към мен. — Ти вярваш в брака. Под цялата тази суровост е момичето от средният запад, което вярва в брака.
— Аз вярвам в брака, но не и за хора като нас Едуард.
Не знам какво щеше да отвърне на това, защото телефона звънна и той отиде да отговори.
— Спасен от звънеца.
— Той възнамерява де се ожени за тази жена — каза Олаф.
Кимнах.
— Страхувам се, че е така.
— Ако иска да се ожени за нея, това си е негова работа — каза Бернардо.
С Олаф го гледахме докато усмивката му увехне и в очите му се зароди объркване.
— Какво?
— Олаф може да е сериен изнасилвач, Бернардо, дори сериен убиец, но по неговият извратен начин, той има повече скрупули от теб. Това не те ли притеснява?
Бернардо поклати глава.
— Не.
Въздъхнах.
Едуард се върна в стаята. Лицето му беше обратно към нормалното „Едуард лице” сякаш всичкото това разкриване преди минута не се бе случило.
— Чудовището е убило друга двойка в Албакърки миналата нощ.
— По дяволите — казах. — Отивате ли без мен?
Едуард гледаше лицето ми малко прекалено близо, така че знаех че изненадата се задава.
— Твоето присъствие беше поискано.
Можех да усетя изненадата на лицето си.
— Лейтенант Маркс вече не е този със заповедите?
— Той бе на телефона.
— Шегуваш се.
Едуард поклати глава.
— Не го схващам.
— Предполагам, че някой по-нагоре му е дръпнал верижката за това, че те е изритал. Вероятно са му дали избор или да работи с теб или да се оттегли от случая.
Трябваше да се усмихна.
— Такъв случай прави кариери.
— Точно така — отвърна Едуард.
— Е, сега вече знаем цената на Маркс.
— Цената? — попита Бернардо — Ще го подкупвате ли?
— Не — казах — но принципите му, които той толкова ми мило ми завря в лицето вчера, не са толкова важни за него, колкото кариерата му.
