Чакахме. Никой от нас не говореше. Мисля, че всички ние бяхме прекарали много от зрелия си живот в чакане на един униформен или друг да ни даде разрешение да направим нещо. Преди това ми лазеше по нервите ми, но напоследък просто чаках. Зрялост, или просто ставах прекалено изтощена да споря за дреболии— Бих искала да кажа зрялост, но бях почти сигурна, че не беше това.
Униформеният се върна с Маркс вървящ зад него. Бледото сако на Маркс се развяваше от горещия вятър, показвайки проблясък от оръжието му зад левия хълбок. Той се взираше в земята, докато вървеше, бодро, само работа, но беше внимателен да не гледа към нас, към мен, може би.
Униформеният дойде до нас първи, но стоеше малко назад от отворената странична врата на шофьора и остави лейтенанта да навакса. Маркс най-после дойде, и той гледаше втренчено Едуард, като че ли можеше да ме изключи само като не ме гледа.
— Кои са мъжете отзад?
— Ото Джефрис и Бернардо СпоТед хорс. — Забелязах, че Олаф трябваше да използва псевдоним, а Бернардо можеше да задържи истинското си име. Познай кой е бил издирван за престъпленията на друго място.
— Какви са те?
Аз нямаше да знам как да отговоря на този въпрос, но Едуард знаеше.
— Г-н СпоТед хорс е ловец на глави като мен, а г-н Джефрис е пенсиониран правителствен служител.
Маркс погледна Олаф през стъклото. Олаф отвърна на погледа.
— Правителствен служител… Какъв вид правителствен служител?
— Такъв вид, че ако се свържете с Държавния Департамент на САЩ, те ще потвърдят самоличността му.
Маркс почука на прозореца на Oлаф.
Олаф свали прозореца надолу с почти безшумните бутоните на дръжките на вратата.
— Да — каза той с глас, който беше напълно лишен от обичайния си немски акцент.
— Какво си правил за Държавния Департамент?
— Обадете се и ги питайте: — Олаф каза.
Маркс поклати глава.
— Трябва да пусна теб и Блейк в моето местопрестъплението, но не тези двамата. — Той поклати палеца си към задната седалка.
— Те остават в колата.
— Защо? — Бернардо каза.
Маркс го погледна през отворения прозорец. Синьозелените му очи бяха предимно зелени в момента, и започнах да осъзнавам, че това означаваше, че е ядосан.
— Защото аз казвам така и аз имам значка, а ти не.
Е, поне беше честен.
Едуард проговори преди Бернардо да може да направи повече, отколкото нечленоразделни звуци.
— Това е вашето местопрестъпление, лейтенант. Ние цивилните сме тук само, заради вашето страдание, знаем това. — Той се изви на мястото си да даде на двамата мъже контакт с очи, но се обърна така, че Маркс не можеше да види лицето му добре. Аз можех и то беше студено и пълно с предупреждения.
— Те ще се радват да останат в колата. Нали, момчета?
Бернардо пропадна на мястото си, със скръстени ръце на гърдите, нацупен, но кимна с глава. Олаф просто каза:
— Разбира се, каквото каже добрия офицер. — Гласът му беше лек, празен. Самата липса на тон беше страшна, като че ли мислеше нещо много различно от думите си.
Маркс се намръщи, но отстъпи от колата. Ръката му се задържа около тялото, сякаш имаше внезапно желание да докосне пистолета си, но не искаше да изглежда стреснат. Чудех се какво е имало в очите на Олаф, когато казваше тези леки думи. Нещо не леко, в това бях сигурна.
Униформения полицай забеляза нещо в Маркс. Той пристъпи по-близо до неговия лейтенант, с едната си ръка на дръжката на пистолета. Не знам какво се беше променило в Олаф, но внезапно той правеше ченгетата нервни. Не беше помръднал. Само лицето му беше обърнато към тях. Какво, беше това което правеше само с израза на лицето, че ги правеше толкова сприхави?
— Ото! — каза Едуард тихо, така че звукът не излезе извън колата. Но както беше в къщата му, когато той каза, Олаф, тази една дума носеше значение, което обещаваше тежки последствия.
Олаф примигна и обърна главата си бавно към Едуард. Израза на лицето му беше страшно, диво по някакъв начин, сякаш той свали маската си достатъчно, за да се покаже част от лудостта вътре. Но като го гледах си мислех, че това е лице съзнателно да плаши хората, нещо като закачка. Не истинското чудовище, а чудовище, което хората могат да разберат и да се страхуват без да мислят твърде много.
Олаф примигна и погледна през далечния прозорец, с празно и безвредно лице като преди.
Едуард спря колата и връчи ключовете на Бернардо.
— В случай, че искате да слушате радиото.
Бернардо се намръщи към него, но взе ключовете.
— Боже, благодаря, татко.
Едуард се обърна към полицаите.
— Ние сме готови да тръгваме, когато вие сте лейтенант. — Той отвори вратата си, докато го казваше. Отварянето на вратата накара Маркс и униформения да направят крачка или повече назад..
Взех го като знак и излезнах от моята страна. Чак когато отидох отпред пред Хамъра в цял ръст Маркс най-накрая ми обърна внимание.
Той ме гледаше и лицето му беше грубо. Може да успее да не покаже омразата в лицето си, но не можеше да успее да го направи неутрално. Не му харесваше, че съм тук. Не му харесваше въобще. Кой му беше извил ръцете толкова, че да го принудят да ме пусне обратно на борда?
