— Не толкова силни — каза Едуард.
— Явно не — съгласих се.
Чух Дона да идва надолу по коридора, говорейки силно на Бека, но мисля че беше, за да ни предупреди че идваха. Мъжете грабнаха килима и отидоха към рамката на вратата. Едуард каза с силния си, весел
— За жалост момчета и момичета. Трябва да се захващаме за работа.
Отидох в стаята си. Ако излизахме от къщата се нуждаех от повече оръжия.
Седях на предната седалка до Едуард. Вероятно беше моето въображение, но можех да усетя някой да ме гледа в задната част на врата. Ако не си го въобразявах, обзалагах се, че е Олаф.
Добавих презраменен кобур с Браунинга в него. Обикновено това е единственият пистолет, който нося, докато някой не се опита да ме убие или някое чудовище не се покаже от плът и кръв. Но задържах Файстара в кобура от вътрешната страна на панталоните. Прекалено много снимки на обезобразени трупове, за да ми е удобно. Взех дори всички ножове и това може да ви покаже колко несигурна се чувствах. Да ме гледат достатъчно интензивно, че да направят дупка през плътта ми, започваше да ми лази по нервите. Не беше въображението ми, можех да го почувствам.
Обърнах се в седалката и срещнах очите на Бернардо. Погледът в очите му, когато се обърнах не бе нищо, което исках да вида. Имах неудобна мисъл, за това което си фантазираше и за това, че може да съм в главната роля.
— Какво зяпаш? — попитах.
Той примигна, но изглежда му отне време, докато очите му се фокусираха върху мен, а не върху каквото и да бе в главата му. Той се усмихна бавно, почти мързеливо.
— Не правех нищо.
— Да бе — казах.
— Не можеш да ми кажеш за какво да си мисля, Анита — отвърна той.
— Достатъчно добре изглеждаш. Намери си някой, с когото да отидеш на среща.
— Ще трябва да вечерям и да пия вино с нея и тогава може и да не получа секс в края на вечерта. Какво приятно има в това?
— Намери си проститутка тогава — казах.
— Бих го направил, ако Едуард ме остави да изляза сам.
Обърнах се и погледнах към Едуард.
Отговори на въпроса без да се налага да го питам на глас.
— Забраних на Олаф да се…среща, докато е тук. Олаф негодуваше, така че казах същото и на Бернардо.
— Много равностойно — казах.
— Тотално нечестно е да ме наказваш защото Олаф е луд — каза Бернардо.
— Ако аз не мога да срещна нуждите си, тогава защо ти трябва да можеш? — попита Олаф. Имаше нещо в гласа му, което ме накара да го погледна. Гледаше право на пред, не поглеждаше никого.
Обърнах се в седалката си и погледнах към Едуард.
— От къде ги намери тези?
— От същото място където намерих вампирски екзекутор и некромант — каза той.
Получаваше точка. Достатъчно, че завършихме пътят до Албакърки в пълна тишина. Чуствах се достатъчно морално извисена, че да хвърлям камъни, но явно Едуард не беше съгласен. Тъй като той познаваше Олаф по-добре от мен, нямаше да споря. Поне засега.
Хората говорят за къщи в стила ранчо, но това бе истинско ранчо. Ранчо, като с каубой и коне. Ранчо за туристи, но дали се счита за истинско ранчо, не бях сигурна. Но бе най-близкото, до наистина работещо ранчо, на което някога съм стъпвала.
Ранчото не беше всъщност в Албакърки, а по средата на нищото. Всъщност къщите и оградите бяха сред едно голямо нищо. Празно пространство с купища от суха трева и странно бледнава почва разпростираща се по хоризонта. Хълмовете обграждаха ранчото като плавно преминаваща от една в друга купчина от скали и храсти. Едуард ни вкара през един вход, пред който бе забит кравешки череп и пишеше „Ранчо мъртвият кон”. Беше толкова подобно, на стотиците уестърни, който бях гледала по телевизията, че ми се стори смътно познато.
Дори оградата, пълна с коне разливаща се в един безкраен кръг изглеждаше подредено като сцена. Къщата не беше точно това, което си представях, ниска до земята и направена от бял кирпич, приличаща много на къщата на Едуард, но по-нова. Ако можеше просто да изтриеш множество полицейски коли, спешни звена, и дори някое пожарникарско оборудване, щеше да е живописна в смисъла на самотна в прерията.
Много от полицейските коли бяха с пуснати светлини, и пращенето на полицейските радиостанции сгъстяваше въздуха. Чудех се дали това беше от светлината, шума, или просто толкова много хора, които изнервяха конете. Не знаех много за конете, но със сигурност бързането напред — назад из бокса им не е нормално поведение. Чудех се дали са обикаляли в кръг, преди ченгетата да дойдат или след това. Дали конете са като кучетата— Могат ли да усетят лоши неща— Не знаех, дори не знаех кого да попитам.
Бяхме спрени точно след вратата от униформен полицай. Той взе имена ни и отиде да намери някой, който да ни пусне да минем или да намери някой, който да му каже да ни изгони. Чудех се дали лейтенант Маркс беше тук. Тъй като той ни беше поканил, изглежда вероятно. Що за заплаха за неговата кариера са използвали, че да го накарат да ме покани обратно?
