Той се ръкува с Едуард, но не отговори на усмивката Тед с една от неговие. Обърна се сериозно към мен. Ръката му беше достатъчно по-дълга от моята, така че ръкостискането беше малко странно, но успяхме. Но това беше някак си незадоволителен ръкостискане, като че ли все още не можехме да се преценим взаимно. Някои мъже все още използват ръкостискането като начин да те преценят.
— Колко време сте били в къщата, г-це Блейк? — попита той.
— Точно дойдох. — казах аз.
Той кимна, като че ли беше важно.
— Брадфорд нарисува блестящ образ за вас. — Имаше нещо в гласа му, което ме накара да кажа …
— Разбирам, че вие не споделяте мнението на Брадфорд за мен. — Усмихнах се, когато го казах.
Той примигна и погледна стреснат, а след това раменете му се отпуснаха малко, и една много малка усмивка си играеше на устните му.
— Нека да кажем, че съм скептичен, цивилни без специална подготовка, да влизат на местопрестъплението.
Вдигнах вежди при “без специална подготовка”. Едуард и аз разменихме погледи. Лицето Тед се изплъзваше, оставяйки част от собственият му природен цинизъм да изтече в тези сини очи, в това почти момчешко лице.
— Цивилни. — каза той тихо.
— Ние нямаме значки — казах аз.
— Това трябва да бъде. — каза той, с глас все още мек, неясно забавен.
Франклин се намръщи към нас.
— Забавляваме ли ви?
Брадфорд застана между нас почти буквално.
— Нека да ги оставим да погледнат сцената, след което ще решим нещата.
Намръщената физиономия на Франклин се задълбочи.
— Не ми харесва.
— Вашето възражение беше отбелязано, Франклин, — Брадфорд каза, и тона му прозвуча достатъчно убедително.
Франклин трябва да го е чул също, защото той заглади перфектната си вратовръзка още веднъж и поведе към трапезарията. Брадфорд го последва. Едуард ме погледна, задавайки въпрос с очите си.
— Идвам. — казах аз. Първо се опитвах да съм по-мачо от полицията. Нищо не ме стряска. Бях голям убиец на вампири. Но в последно време просто не ми дремеше. Аз не исках да правя това повече. Беше почти шок да разбера, че наистина не исках да бъда тук, аз бях виждала твърде много ужаси в твърде кратък интервал от години. Изгарях, или може би вече бях изгоряла, и не бях разбрала. Паника сви стомаха ми на твърд възел. Трябваше да го взема под контрол. Трябваше да се отделя от задачата пред мен, или щях да го загубя. Опитах се да поема няколко успокояващи вдишвания и миризмата дойде плътна на езика ми. Преглътнах, пожелах да не бях, и се загледах във върховете на обувките си. Вгледах се в краищата на моите найкове, докато те се допираха до края на килима на трапезарията, докато възел в стомаха ми отслабна, и се почувствах спокойна. Все още имаше леко трептене в гърдите ми, но това беше най-доброто което можех да направя.
Агент Франклин каза:
— Г-жо Блейк, добре ли сте?
Вдигнах очи и видях това, което лежеше на масата.
Изпуснах едно слабо:
— Уау.
— Да, — Брадфорд каза: — Уау е точно.
Масата беше блед естествен бор, бледо, почти бяло дърво. Това пасваше на стените и останалата част от декора и правеше драматично шоу за нещото на масата. Нещо, то, друго местоимение няма да свърши работа. Разстояние, разстояние, не трябва да мисля, че това някога е бил човек.
Отначало всичко което виждах беше кръв и парчета месо. Това беше нещо като пъзел с липсващи парчета. Първото нещо, за което бях сигурна беше врата. Можех да видя счупения край на гръбначния стълб, стърчащ над плътта на шията. Огледах се наоколо за главата, но нито един от кървавите бучки не беше правилния размер. Но имаше един крак почти съвършено цяло, само изтръгнат от бедрата, но беше цял. Той не беше разделен. Веднъж като видях това, намерих ръка лежаща на обратно, пръстите събрани, сякаш стискаше нещо.
Наведох се по-близо, с ръце в джобовете си, защото бях забравила моите хирургически ръкавици в Сейнт Луис. Колко непрофесионално от мен. Наведох се над ръката и вече не надушвах вече смрадта. Не мислех, о Боже, колко ужасно. Светът беше сведен до нещо с размер на стотинка свито в дланите на ръката. Видях какво беше там. Ръката беше дълга с внимателно подържани нокти, някои изпочупени, като от борба. Тя. Погледнах на безименния пръст и видях сватбена халка, която изглеждаше тежка и скъпа, но да бъда сигурна, трябваше да се премести ръката, а не бях готова за това все още. Регистрирах цялата информация, като че ли от голямо разстояние, защото намерих улика. Съсредоточих се върху това като че ли беше линията на живот, и може би беше това.
— Има нещо в ръката си. Може да бъде само парче плат, но… — Наведох се толкова ниско над него, че моя дъх галеше кожата и донесе аромат до мен. Плесен, животинска миризма. Дъхът ми направи още едно нещо. Той помръдна края на нещото в ръката и. Малкото парче не беше кърваво, и помръдна както духнах към ръката.
Аз се изправих.
— Мисля, че това е перо. — Огледах стаята, за да видя откъде би могло да дойде. С изключение на еленовия полилей нищо друго в стаята не беше направено от животни.
Брадфорд и Франклин се спогледаха.
— Какво? — Попитах.
— Какво ви накара да кажете тя? — Франклин попита.
