— Казваш истината. — Погледна към малкия мъж върху бара, прекарвайки ръка по него, както човек гали кучето си, макар че кучето обикновено не трепери и не се опитва да се дръпне назад. — Но той е знаел, че е мой варгамор. Ники е знаел, че си лупа на друг клан. Беше гореща тема за разговор за известно време, човешка лупа.
— Лупа много често е просто друга дума за гаджето на Улфрика — казах.
Той обърна златистите си очи към мен, още по-златисти заради черните вежди, които ги обрамчваха.
— Ники се е съгласил да ти помогне, без да ме попита по-късно, или да ми каже за твоето посещение. — Той нададе нисък вой, който поднови вече изчезващото ми настръхване. — Аз съм Улфрик. Аз управлявам тук. — Той зашлеви Ники и от носа му закапа свежа кръв.
Отчаяно исках да сложа край на мъчението, просто заради принципа, но не го исках толкова отчаяно, че да умра за това, така че чаках и гледах как Ники Бако кърви. Не ми харесваше, но оставих нещата така. Лявата ми ръка започваше да се схваща. Или трябваше да започна да стрелям по хората, или да наведа пистолета. Дори и това, че държах ръцете си настрани толкова дълго опъваше гърба ми и гърдите.
— Анита. — каза Едуард, и само тонът, с който произнесе името ми, ми беше достатъчен. Казваше ми да побързам.
— Виж, Улфрик, нямах намерение да се забърквам в някаква разправия вътре в глутницата. Просто се опитвам да си върша работата. Да предпазя възможно най-много хора да не бъдат убити.
— Хората са забавни — отговори той. — Секс и храна, и могат дори да не излизат от колата. Но не ги правиш кралици! — гласът му се извисяваше, докато последните думи направо ги изкрещя. Тълпата, която се приближаваше повече и повече, му отговори с вой.
— Анита — повтори Едуард и този път в гласа му предупреждението се долавяшу по-силно.
— Работя по въпроса, Едуард.
— Работи по-бързо.
— Ти си расист, Улфрик. — казах аз.
Той ме зяпна.
— Какво?
— Аз съм човек, така че съм достатъчно добра, за да ме изчукаш, достатъчно добра да ме убиеш, но не съм достатъчно добра, за да съм ти равна, само защото съм човек— Ти си расистки, шовинистичен, голям, лош вълк.
— Ти идваш в земите ми, искаш помощ от глутницата ми, не даваш дарове на мен или лупата ми, а сега ме наричаш с обидни епиТеди. — не знам дали даде някакъв психичен сигнал или гневът му беше достатъчен, но двата гигантски вълка в краката му започнаха да вървят дебнешком напред с вдървени крака.
Лявата ми ръка беше започнала видимо да трепери. Каквото и да се мяташе зад бара, звучеше грамадно и животинско. Ръката ми заплашваше да откаже напълно, а на мен ми трябваха и двете ръце.
— Ти ще умреш пръв, Улфрик — казах.
— Какво? — направо ми се присмя, докато го казваше.
— При първото нещо, което скочи върху нас, ще те застрелям. Без значение какво още ще се случи днес, ти ще си мъртъв. Двата ти вълка като понита по-добре да спрат където са.
— Ръката ти трепери толкова силно, че се съмнявам, че ще можеш да се справиш с убиването на когото и да било.
Сега беше мой ред да се засмея.
— Ти си мислиш, че ръката ми трепери, защото чувствам угризения при мисълта да те убия. Леле, попаднал си на грешното момиче. Погледни дясната ми ръка, Улфрик. Тя не трепери. Ходещ труп отхапа парче от лявата ми ръка преди два дни, затова леко трепери, но повярвай ми. Винаги уцелвам това, в което съм се прицелила. — В този момент обикновено гледам жертвата си в очите, за да— покажа, че не блъфирам, но се раздвоявах между Улфрик, антуража му и бара. — Колко от вълците си си готов да пожертваш, заради наранената си гордост?
— Ако се бием, Анита, и ти и приятелите ти ще умрете.
— И ти ще умреш заедно с някои от най-добрите ти хора, така че не би ли било добре да избегнем клането и да ми кажеш какво, по дяволите, искаш от мен— Знаеш, че казвам истината. Не знаех, че те настъпвам по мазола. Ако Ники си върти някакви игрички зад гърба ти, не съм го знаела. Така че кажи ми какво искаш от мен, за да оправим този … социален гаф помежду ни. Кажи ми преди лявата ми ръка да се разтрепери толкова силно, че да започна да стрелям по хората просто защото ми се налага.
Той ме гледаше много внимателно, а зад всичкото самохвалство и гордост видях интелигентност. Може би имаше някой, с когото можех да преговарям. Ако нямаше, тогава щяхме да умрем, не заради случая, а защото навремето съм била гадже на Ричард. Тъпа причина да умреш.
— Дан. Искам лупата на Каменен трон да ми предложи дан.
— Имаш предвид подарък — казах.
Той кимна.
— Ако е подходящият подарък, да.
Ако бях дошла в Албакърки с Ричард по лични дела, щях да съм подготвена да дам подарък на местната глутница. Дарът обикновено беше прясно убито животно, бижута за лупата или нещо мистично. Смърт, бижута или магия. Нямах никакви бижута по себе си с изключение на огърлицата от Леонора и не бях сигурна с какво тази огърлица може да помогне на друг освен на мен. Знаех, че може да навреди, ако я дам просто така. Нямах достатъчно информация. Нямах никакво намерение да отделям амулета от тялото си.
