Започнах да се отдалечавам. Едуард изравни крачка с мен, но хвърляше по едно око назад. Не бях достатъчно подвижна, за да следя какво става зад нас, без да обърна цялото си тяло, което беше мъчително. Освен това имах доверие на Едуард да ни пази гърбовете.
Признавам, че между раменете ми имаше напрежение, защото очаквах Харпо да пристигне изтощен и да каже „върнете се, да поговорим”. Но той не го направи. Така че продължих да вървя. Олаф и Бернардо бяха до „Хамър”-а и чакаха Едуард да отключи вратите.
Влизахме в колата когато Харпо се появи на тротоара и се запъти към нас. Изглеждаше невъоръжен и нещастен.
Седнах на седалката и затворих вратата.
— Запали двигателя— казах.
Едуард направи това, което му казах.
Харпо се затича към нас и размаха големите си ръце. Някои превръщачи бягат като животинските си двойници— изпълнени с вродена грация. Харпо не беше от тях. Тичаше тромаво, като че ли не го беше правил скоро, поне не и в човешка форма. Това ме накара да се усмихна.
— Просто искаше да го видиш как тича— каза Едуард.— Дребнаво.
— Да, дребнаво е. Но пък е забавно— отговорих.
Той включи на скорост и Харпо внезапно се затича непохватно. Стигна до колата в момента, в който Едуард започна да потегля. Даже блъсна по покрива на колата с голямата си месеста ръка.
Едуард спря. Прозорецът ми се спусна и аз вдигнах поглед към Харпо. По голите му гърди се процеждаше пот. Дъхът му свистеше и излизаше прекалено бързо.
— Мамка му— изруга той.
— Искаш ли нещо?— попитах.
— Шефът каза,… че всички можете… да влезете.— Беше се облегнал с ръце на „Хамър”-а, докато си възстановяваше дъха.
— Добре— казах.
Едуард отново върна колата до бордюра, когато Харпо се премести, така че да има място. Всички излязохме от колата. Харпо все още не дишаше както трябва.
— Аеробиката е ключът към доброто здраве на сърцето— изрекох мило, докато го чакахме да тръгне към бара.
— майната ти.
Почудих се дали да не се върна в „Хамър”-а, но бях стигнала до там, докъдето исках. Исках да говоря с Бако, но само с подкрепление. Харпо беше казал, че мога да направя и двете. Бях постигнала целта си. Всичко друго беше чисто вдетиняване. Чувствах се дребнава, но не чак толкова.
Когато се възстанови, той отново се превърна в носещия слънчеви очила мускулест тип с невъзмутимо лице. Пое обратно с големи крачки, ръцете му бяха свити в хлабави юмруци, давайки най-доброто от себе си, за да изглежда като движеща се планина плът. Неземната му енергия караше кожата ми да настръхва. Само шепот от сила, сякаш се процеждаше от него без той да иска. Което вероятно означаваше, че е вбесен. Силните чувства затрудняваха удържането на цялата тази вибрираща енергия.
Никой от нас не проговори по време на краткия път обратно. Мъжете обикновено не ги бива в безсмислените общи приказки или не виждат нужда от тях, а аз бях прекалено заета, за да бръщолевя, съсредоточавайки се да вървя нормално без да издам колко много ме боли.
Харпо ни задържа вратата. Хвърлих кос поглед на Едуард. Той ми отвърна с невъзмутими очи. Хубаво. Влязох вътре, а останалите ме последваха. Преди три дни щях да съм нервна да пристъпя в тази тъмнина, изпълнена с вибрираща енергия на върколаци, която се надигаше като невидим прилив. Но това беше преди три дни, а сега в мен просто не беше останал толкова страх. Тялото ме болеше, но останалата част от мен беше необичайно вцепенена. Може би най-накрая бях прекосила тази граница, която Едуард изглежда беше оставил зад себе си. Може би никога нямаше да почувствам нищо отново. Когато дори и тази мисъл не ме уплаши, разбрах, че съм загазила.
Отне ми секунда, докато очите ми свикнат с тъмния интериор, но не те ми показаха, че нещо не е наред. Беше кожата на тила ми. Не оспорих. Ръката ми беше на „Браунинг”-а под ризата и не ми пукаше, ако това издаваше, че нося оръжие. Биха били глупаци, ако си мислеха, че ще дойдем тук невъоръжени. Моторджиите от Лос Лобос може да имат много кусури, но да са чак толкова глупави едва ли.
Ники Бако лежеше на бара, а ръцете му бяха вързани за глезените, така че въжетата образуваха нещо като дръжка, все едно той беше някаква чанта. Лицето му беше кърваво и охлузено, а раните му бяха доста по-пресни от моите.
Извадих „Браунинг”-а и по-скоро усетих, отколкото видях, как останалите трима се разгърнаха по фланга, докато не заприличахме на четирите ъгъла на кутия и всеки ъгъл държеше пистолет. Всеки ъгъл гледаше своя периметър от стаята и независима дали се харесвахме един друг или не, имах доверие на всеки да се погрижи за неговия периметър от стаята, дори и Олаф. Беше хубаво да се чувствам уверена.
Моят периметър включваше бара, с Ники върху него; висок мъж с брада и къдрици от дългата до кръста му коса, завързана на конска опашка и преметната през едното рамо; два вълка с размерите на пони; и тялото на мъж, който се взираше невиждащо в стаята, а гърлото му беше прерязано и приличаше на крещяща втора уста.
