С периферното си зрение усещах, че стаята беше пълна с тела. Енергията беше толкова наситена, че можеше да се задушиш. Дочух шум отдясно и направих три неща почти едновременно. Насочих „Браунинг”-а към шума, извадих „Файърстар”-а с лявата ръка и го насочих към човека с опашката, и си позволих да хвърля едно око към това, което беше издало звука. Добре че бях тренирала стрелянето с лявата ръка. Тежък звук от плъзгане дойде отново зад бара. Барът беше в моя периметър. Топката беше в моето поле, така да се каже. Усетих как останалите започнаха да напират напред като трептящ прилив, готов да ни погълне всички. Можехме да застреляме доста от тях, но може би в помещението имаше над сто и бяхме мъртви, ако всички тръгнеха наведнъж.
От страх стомахът ми се сви, а пулсът ми заблъска в гърлото. Вцепенението ми отмина изведнъж, изтласкано от адреналина и мускусния аромат на вълците. В тази претъпкана, тъмна стая имаше повече вълци, не бяха само тези двата пред мен. Можех да ги подуша. Стомахът ми отново се сви, но не от страх. Белегът, който ме свързваше с Ричард, с неговата глутница, отново беше оживял. Припламна в тялото ми като съживен пламък, чакащ да бъде захранен, за да се разрасне. Чудесно, просто чудесно. Щях да се притеснявам за това по-късно. Сега цялата ми концентрация беше изхабена.
Мъжът с конската опашка просто стоеше там и се усмихваше. Той беше красив по един грубоват, татуиран, затворнически начин. Дори в полумрака очите му светеха с кехлибарен вълчи цвят, нечовешки. Също така знаех какво, или по-точно кого, гледах. Това беше техният Улфрик, техният вълчи крал. Той стоеше сред празно пространство, а по-голямата част от глутницата се беше скупчила по-назад в стаята и въпреки това неговата сила компенсираше техните. Силата му изпълваше почти празната част от стаята като наелектризираща кожата енергия, подобно на гръм, точно преди да удари.
Напрежението беше достатъчно плътно, че ми се наложи да преглътна малко от него, преди да проговоря.
— Приветствия, Улфрик на клана Лос Лобос. Какво става?
Той отметна глава и се разсмя с чистосърдечен, добродушен звук, който завърши с вой, който се провлече от човешкото му гърло и от който ме побиха тръпки.
— Добър ефект — казах аз — но това е официално полицейско разследване на убийствата с осакатяванията. Сигурна съм, че сте чували за тях.
Той обърна изумително бледите си очи към мен.
— Чувал съм.
— Тогава знаете, че не разследваме глутницата ви.
Той отпусна ръка върху Ники, който изскимтя, въпреки че не мисля, че това го нарани наистина.
— Ники е моят варгамор. Ако полицията пожелае да говори с него, тогава трябва първо да ме попитат. — Той се усмихна и бях достатъчно близо, за да забележа, че зъбите му бяха човешки, нашият Улфрик си нямаше кучешки зъби.
— Съжалявам. Единствената друга глутница, която познавам и има варгамор, не те кара да говориш първо с Улфрика. Приемете моите извинениея за пропуска. — Надявах се каквото и да правим да свърши по-бързо, защото не можех да поддържам и двата пистолета на позиция за дълго. Бях се упражнявала с лявата ръка, но тя все още беше по-слабата ми и ухапването вече беше започнало да ми докарва слаб трепет в мускулите. Трябваше скоро да си я сваля или щеше да започне да трепери.
— Ако бяхте от полицията, тогава щях да приема извинениеята ви. Ние винаги сме готови да помогнем на полицията.— Последното изречение донесе вълна от кикот от претъпканото помещение.— Но в тази стая не виждам никакви полицаи.
— Казвам се Анита Блейк. Аз съм екзекутор на вампири…
Той ме отряза.
— Знам коя си. Знам какво си. — Това последното не ми хареса, изнерви ме.
— И какво точно съм?
— Ти си лупа на клана Каменен трон, и трябваше да дойдеш за помощ в моя клан, но ти не почете нито мен, нито моята лупа. Ти влезе в земите ми без разрешение. Ти се свърза с варгамора ми без да говориш първо с мен и не ни поднесе дарове. — Силата му нарастваше с всяко изречение, докато не се почувствах така, сякаш до шията съм в топла вода и ако още малко ме залее, ще се удавя.
Но сега вече разбирах правилата. Бях го обидила и той трябваше да заличи тази обида. Можех да се опитам да го омая със сладки приказки, но не мислех, че номерът ще мине. Освен това, лявата ми ръка започваше да се уморява. Както и дясната, мамка му. Каквото и да се намираше зад бара, се придвижи с тътнещо движение, което можеше да усетиш и чуеш. Звучеше по-голямо от върколак.
— Долетях до тук по полицейска работа. Не съм навлязла в територията ви като лупа на Каменен трон. Дойдох тук като Анита Блейк, Екзекуторът, това е всичко.
— Но ти се свърза с моя варгамор. — Той плесна Ники по бедрото и изглежда това го заболя, защото затвори очи и се сгърчи при докосването, напъвайки се да изкрещи под кърпата, с която му беше запушена устата.
— Не съм знаела, че Ники е вашият варгамор, докато не говорих с него. Никой не ми беше казал, че този бар е леговището ви. Ти си Улфрик. Можеш да помиришеш, че не лъжа.
Той кимна леко.
