Едуард ми беше дал запалителна граната, която да пъхна в джоба на сакото. Това помагаше за баланса на „Деринжър”-а в десния ми джоб, така че дрехата да не се вее прекалено странно докато вървя. „Деринджър”-ът също беше негова идея, въпреки че аз бях донесла оръжието с мен от Сейнт Луис. Не бях убедена, че днес наистина ще ми трябва, но се бях научила никога да не споря с Едуард, когато ми връчваше оръжие. Ако той си мислеше, че може да имам нужда от оръжието, беше почти сигурно, че ще имам. Стряскаща мисъл относно гранатата, нали?
По някакъв непознат сигнал, Олаф мина напред и натисна вратата на бара. Беше заключена. Почука два пъти достатъчно силно, че да я разтресе. Седеше точно пред нея. При условие, че последния път, когато бях дошла в бара, се взирах в дулото на рязана пушка, предпочитах да не стоя точно пред черната врата. Или Олаф не беше чул за пушката, или не го интересуваше. Може би се опитваше да се прави на големия мъжкар пред мен или пък пред себе си. Ако беше по-уверен в себе си, нямаше да е възможно да го вбесиш толкова лесно.
Дори стоейки отстрани, звукът от отключващи се ключалки беше силен. Съдейки по звука, това бяха хубави, солидни ключалки. Вратата се отвори, бавно, разкривайки процеп от тъмнина, като пещера, която се притискаше към слънцето. Вратата продължи да се отваря бавно, сякаш имаше собствена сила. Чак най-накрая се показа една мускулеста ръка, разваляйки заблудата.
Харпо стоеше в рамката на вратата и ни гледаше, а очите му бяха скрити зад същите малки черни слънчеви очила, които носеше, когато го бях видяла за пръв път. Но пък беше сменил дрехите си. Беше облечен с дънково елече, което беше отворено на много окосмените му гърди и корем. Приличаше повече на мечка, отколкото на вълк. Напомняше на някакъв голям спящ мечок, който се е изтъркалял от леглото, навлякъл е някакви дрехи и се е затътрил към вратата. Дори и неземната му енергия изглеждаше по-приглушена, отколкото последния път.
Но той блокира вратата с едрото си тяло и изръмжа:
— Анита, но без останалите.
Заобиколих Олаф, който даже се дръпна назад, за да мога да се изправя с лице пред Харпо. Или Олаф се държеше по-любезно, или беше решил, че е по-добре аз да съм пред вратата, отколкото той.
— Ники каза, че мога да доведа няколко приятели.
Харпо се втренчи в мен.
— май имаш нужда от по-добри приятели.
Не докоснах натъртеното. Нямаше да помогне.
— Нека просто да кажем, че разчитах на подкрепление от полицаите, а те закъсняха.— Което си беше вярно, а аз все още исках да знам къде, по дяволите, е бил Рамирес, докато аз се правех на самотния рейнджър. Харесвах полицията, но знаех, че коментарът ще достави удоволствие на Харпо.
Така и стана. Той се усмихна с бързо оголване на зъби, което показа вълчите му зъби, сред гъсталака на брадата му. Със сигурност беше прекарвал прекалено много време във вълчата си форма. Чу се тих шехот от мъжки глас. Харпо се обърна през масивното си рамо по посока на гласа. След което се обърна отново към мен. Усмивката беше изчезнала.
— Шефът казва, че ти си поканена, но не и останалите.
Поклатих глава много леко, защото ако го бях направила по-силно щеше да боли.
— Виж, Ники ме покани тук. Той каза, че мога да доведа приятели. Доведох ги. Тук съм преди десет сутринта. Дойдох до тук, за да разговаряме за общия ни проблем, а не някой да ми се опъва на вратата.
— Това не е опъване— каза Харпо, а ръката му беше обхванала слабините му.— Мога да ти покажа какво значи опъване.
Вдихнах ръка.
— Хубаво, моя грешка, използвах погрешната дума. Не дойдох до тук, за да бъда спирана на вратата.
Той все още се отъркваше, вживявайки се или просто се опитваше да ме вбеси. Успя с последното. Определено нямаше да стоя тук с повече от четиресет шева в гърба си и да гледам как някакъв върколак лъска бастуна, даже още преди да съм пила кафе.
— Прекалено съм изморена за такива глупости— казах.
Той започна да вкарва и малко движения на тялото си, като ми се усмихваше.
Повиших гласа си, така че да може да се чуе през отворената врата в бара.
— Днес няма да ходя където и да било без приятелите си. Ако чакате да се откажа от това, значи си губим времето взаимно.
От вътрешността на помещението нямаше отговор. Харпо беше добавил към представлението и малко движения на бедрата си. Това ми беше достатъчно.
— Когато чудовището изсмуче живота ти, Ники, не се притеснявай. Всъщност не боли. Приятен ден.
Обърнах се към приятелите си.
— Няма да ни позволят да видим Ники.
Едуард кимна.
— Тогава да тръгваме.— Направи леко движение и Бернардо и Олаф тръгнаха по тротоара. Едуард изостана една стъпка след мен. Мисля, че и двамата се надявахме Харпо да реагира правилно на блъфа ми. Само дето бе блъф само отчасти. Можехме да си проправим път вътре с оръжия, но Ники нямаше да говори под дулото на оръжие. Трябваше ми диалог, а не разпит.
