Действително трябваше да поклатя глава, за да я избистря. Може би бе целомъдрието или може би имаше повече магия във въздуха от просто гласа на човешкият слуга. Погледнах обратно към сцената и знаех, че само трик на светлината, който караше кожата му да свети. Погледнах към професор Далас. Тя бе навела главата си много близо до Едуард, шепнейки му нещо. Ако тя виждаше шоуто всяка нощ, то това бе нищо за нея, но липсата на внимание, с което тя се отнасяше към мъжа, ме накара да се обърна и да огледам другите маси около нас. Повечето очи, особено женските бяха заковани на сцената. Но не всички очи. Някой пиеха, държейки ръце със приятеля си, правеха други неща. Обърнах се обратно към сцената и просто го погледнах, изпивайки линиите на тялото му. По дяволите, бях просто аз. Или по-точно, беше просто нормална човешка реакция към почти гол и атрактивен мъж. Бих предпочела заклинание. най-малко можех да обвинявам някой друг. Мой хормони, моя вина. Нуждаех се от повече хобита, това беше, повече хобита. Това щеше да оправи всичко. Светлините се завръщаха бавно докато свещеникът не се появи отново.
— Традицията бе, че двадесет дни преди великата церемония, булките ще бъдат избрани за него.
Съзрях малко козина и инстинктивно си помислих, че са превръщачи в тяхната получовешка полуживотинска форма. Но бяха мъже облечени в леопардски кожи. Не развяти като палто, а сякаш козината бе пришита около телата им. Някой от тях бяха прекалено високи за козините, така че се доста голи крака се показваха под животинските. Те се движеха през масите в необичайно грациозна линия, обвити в кожи с лица показващи се през отворените челюсти на мъртвите животни.
Мъж премина съвсем близо до масата ни и можех да видя черната козина, която декорираше златната кожа по отблизо, и не беше леопард. Прекарвах доста време с леопардите от Сейнт Луис. Убих водача на леопардите, защото се опита да ме убие, наред с други неща. Но оставих леопардите без водач, а шейпшифтър без лидер са храна за всеки. Така че съм де факто лидер докато не измислим нещо друго. Учих се как да ги направя по силно свързани, по-силен пард… Един от начините е да споделят физическа близост, не секс, а близост. Загледах козината и протегнах ръка без да се замисля. Движението на мъжа прокара ръката ми по някога живата козина. Петната бяха по-големи. Шарката не беше точна по някакъв начин. Погледнах котешката глава на мъжа и главата беше по-квадратна, а не заоблените, почти женски черти на леопарда. Ягуар, те бяха Ягуари, което има перфектен смисъл с ацтекските мотиви, но, както с птичите пера, се чудех от къде са взели кожите и беше ли законно. Знаех, че не е правилно. Не вярвах в убиването за декорация. Нося кожи, защото ям месо, просто използване на цялото животно. Нищо не е пропиляно.
Мъжа се обърна и ме погледна. Очите му бяха сини, лицето му с бледо златен тен, който съвпадаше със линията козина на корема, точно преди да стане бяло. Моментът, в който ме погледна, енергия затанцува надолу по кожата ми като топъл дъх. Превръщач, страхотно. Имаше време, не много отдавна, когато толкова много сила, толкова близо, би довела отговаряща енергия от мен, но не и този път. Стоях там, гледайки го, в безопасност зад щита си, който притискаше надолу слоя енергия, който стой между мен и всички психически глупости. Отвърнах му само с невинни кафяви очи и той започна отново да се движи през масите, сякаш не представлявам повече интерес. Което си беше ОК.
Не се протягам към нея, но енергията идва тук и там от тях. Би било толкова много по-зле без щита. Те трябваше да са ликантропи, който се превръщат в ягуари или костюмите бяха като крайно фалшива реклама. Някак си това не ми приличаше на шоу, което обещава нещо, което не може да изпълни.
Ягуарите избираха жени от публиката, хващаха ги за ръката и ги водеха към сцената. Малка блондинка беше издърпана от стола й кикотеща се. Ниска жена с приятен тен на кожата бе издърпана със сериозно лице и не изглеждаше много зарадвана, но се остави да бъде поведена към сцената. по-висока и слаба испанка беше следващата, с дълга черна коса която проблясваше докато тя се движеше като абаносова завеса. Тя се спъна в стъпката си и единствено ръката на ягуара я спаси от падане. Тя се засмя, докато той я задържа и разбрах, че е пияна.
Фигура се появи пред мен, блокирайки гледката ми към сцената. Погледнах нагоре към тъмното лице оградено от широко отворената челюст. Стъклените златни очи на ягуара блестяха над лицето на мъжа, сякаш мъртвото животно също ме гледа. Мъжът протегна тъмната си ръка към мен.
Поклатих глава.
Ръката остана, с вътрешната част на дланта нагоре, чакаща.
Поклатих отново глава.
— Не, благодаря все пак.
Далас се наведе през Едуард, през масата, трябвайки почти да се покатери на нея, за да ме достигне. Разтегна тялото й в дълга линия, опашката й се разля на масата. Ръката на Олаф се зарея над разлятата коса и погледа на лицето му беше достатъчно странен, че да ме разсее от всичко друго. Гласът й ме накара да погледна в лицето й, вместо това на Олаф.
