Браунингът ми беше другата ми постоянна компания. У дома стоеше в кобур който бях закачила на дъската на леглото. Тук го сложих под възглавницата, уверявайки се че съм сложила предпазителя. Да слагам зареден пистолет под възглавницата си винаги ме прави малко нервна. Изглежда ми по-малко безопасно, но не и близо до толкова опасно колкото би било да съм невъоръжена, ако Олаф мине през вратата. Бях донесла четири ножа със себе си. Единият от тях отиде между матраците на леглото. Сложих Файстара обратно в сака. Исках нещо по-голямо от колкото обикновен пистолет. Имах дребна пушка и мини — Узи. Обикновено, щях да донеса повече по-големи играчки, но знаех че Едуард има много и по-добре и ще споделя. Най-накрая реших че мини Узи с модифициран пълнител, който побираше тридесет куршума достатъчни че да разрежат вампир наполовина. Беше подарък от Едуард, така че куршумите вероятно бяха незаконни, но тогава, и узито бе незаконно. В началото дори бях засрамена да го нося, но една нощ миналият август го използвах наистина. Насочих го към вампир, дръпнах спусъка и го разрязах наполовина. Изглеждаше сякаш тялото му е била разкъсан о наполовина от огромна ръка. Горната част на тялото му беше паднала бавно на една страна. Долната част на тялото му бе паднала на колене. Все още понякога го виждах в забавен кадър. Нямаше ужас или съжаление. Просто спомен. Вампирът беше се втурнал със стотиците си приятели, за да ни убият. Бях се опитала да убия един от тях толкова страшно, че да накара останалите да ни оставят намира. Не беше проработило, но само защото вампирите бяха по-изплашени от господаря на града си, отколкото от мен.
Може би Узито е малко прекалено като мощ срещу човешко същество, но ако има някакъв шанс да изпразня Браунинга в гърдите на Олаф и той да не умре, исках да съм сигурна че няма да ме стигне. Ще го разполовя и ще видя дали парчетата могат да пълзят.
Беше след пет когато най-накрая затворих очи. Сънят ме засмука като водовъртеж от тъмна вода, издърпвайки ме надълбоко и моментално в съня. Стоях на тъмно място имаше малки закърнели дървета навсякъде, но бяха мъртви. Всички дървета бяха мъртви, можех да го почувствам.
Нещо изпука от мое дясно, нещо голямо се движеше през дърветата и усещане за смърт се носеше по вятъра. Тичах, ръцете пред лицето си, за да го предпази от сухите клони. Спънах се на един корен и се разтегнах. Внезапна остра болка се появи в ръката ми. Кървеше. Кръвта се стичаше надолу, но не може да намеря рана.
Нещото приближаваше. Можех да чуя как клоните се чупят издаващи силни и остри звуци. Идваше. Идваше за мен. Тичах у тичах и тичах, а мъртвите дървета се бяха простряли напред сякаш в безкрайността и нямаше бягство.
Нормален сън включващ преследване, помислих си и в момента, в който го помислих разбрах, че е сън и съня се промени, избледня и се превърна в друг сън. Ричард стоеше в нищо освен чаршаф, една мускулеста ръка се протягаше към мен. Кафявата му спусната коса падаше на вълни пред лицето му. Протегнах се към него и в момента, в който пръстите ни се докоснаха, усмивка изви устните му, сънят се разби и аз се събудих.
Събудих се сред слънчеви петна разпръснати по леглото. Но не светлината беше причината да се събудя. Беше лекото изпукване на вратата. Мъжки глас:
— Едуард каза да ставаш.
Отне ми секунда да разбера, че беше гласа на Бернардо. Не ми бше нужен Фройд, за да анализирам съня с Ричард в чаршаф. Трябваше да внимавам около Бернардо. Засрамващо, но истина.
Седнах в леглото и извиках през вратата.
— Колко е часът?
— Десет.
— Добре, идвам.
Заслушах се, но не го чух да се отдалечава. Или вратата беше по-солидна от колкото изглеждаше или Бернардо беше тих. Ако беше просто Едуард, щях да сложа чифт джинси и прекалено голяма тениска и щях да си получа кафето. Но имаше компания в къщата, която беше изцяло мъжка. Успях да отида в банята и да се облека без да срещна никого в коридора. Носех новите черни дънки, тъмносиня полу тениска, бели чорапи и черни найки. Обикновено бих оставила пистолетите докато не излезем навън в големият лош свят, но в къщата на Едуард, големият лош свят беше в следващата стая, така че сложих 9 милиметровият Фаистар във вътрешният кобур на панталона, поставен за да е удобен за дясната ръка. Със сресана коса, освежила се и въоръжена, тръгнах към миризмата на бекон.
Кухнята беше малка и свита и бяла. Но всички уреди бяха черни, контрастът беше прекалено голям за първото нещо сутрин. Имаше друг букет с цветя по средата на малка бяла дървена маса. Отново нещо от Дона, но честно казано се съгласявах с нея. Кухнята се нуждаеше от нещо което да я направи по-мека.
Двамата мъже седящи на масата не правеха нищо, с което да омекотят стаята. Олаф се беше обръснал така че единствената останала коса бяха черните косъмчета на веждите му. Носеше черен потник и черен официален панталон. Не можех да видя обувките, но мога да се обзаложа, че са със същият цвят. Носеше някакъв черен автомат през рамото си. Не разпознах какъв. Нож с черна дръжка бе в кания от вътрешната част на лявата му ръка.
