— И ако е нужно свръхестественото ми мнение, за да ти помогне да заловиш чудовището, ще се справиш ли с това?
— Не ми харесва — каза той.
— Знам това, но не това попитах. Можеш ли да се справиш с това, че мога да помогна да убиеш чудовището. Можеш ли да приемеш помощта ми, ако това е най-добре за работата?
— Не знам — каза той. Най-малко беше честен, дори разумен. Това беше умно.
— Въпросът, Олаф, кое обичаш повече: да убиваш или омразата си към жените?
Можех да почувствам неподвижността на Едуард и Бернардо. Стаята беше затаила дъх, чакаща за отговор.
— Бих предпочел убиването над всичко друго — каза Олаф.
Кимнах.
— Страхотно и благодаря.
Той поклати глава.
— Ако трябва да приема помощта ти това не означава, че те приемам за равна.
— Аз също — отвърнах.
Някой ме изрита под масата. Мисля че беше Едуард. Но Олаф и аз си кимнахме един на друг, не точно усмихнати, но сключихме примирие. Ако можеше да контролира омразата си и аз можех да контролирам остроумието си, примирието щеше да издържи достатъчно дълго, че да решим случая. Успях да прибера Файстара в кобура без той да забележи, което ме накара да мисля по-малко за него. Едуард беше забелязал и мисля, беше и Бернардо. Каква е специалността на Олаф— Колко добър беше той, ако не знаеше къде е пистолета?
След закуска се преместихме обратно в трапезарията. Бернардо предложи доброволно да почисти. Мисля че си търсеше извинениее да се измъкне от документите. Въпреки че започнах да се чудя дали Бернардо е бил толкова изплашен от нараняванията на жертвата, колкото Едуард. Дори и чудовищата се страхуваха от това.
Миналата нощ бях готова да погледна съдебните показания, но в ясната дневна светлина можех да призная, че това е страхливост. Да четеш за него не е по зле от това да го видиш. Така че не исках да виждам снимките. Страхувах се да ги видя и в момента, в който го признах на себе си, ги преместих най-отгоре на списъка с нещата който трябва да прегледам.
Едуард предложи да закачим всички снимки на стената в трапезарията.
— И да надупчим хубавата ти стена — казах.
— Не бъди дивачка — каза Едуард. — Ще използваме лепкав маджун. — Вдигна един малък пакет с гъвкави жълти триъгълници. Отлепи няколко и ги подаде на Олаф и мен. Стиснах нещото между пръстите си и го завъртях на топка. Накара ме да се усмихна.
— Не съм виждала такова нещо от началното училище.
Тримата изкарахме следващият част в слагане на снимките по стената. Просто държането на лепкавият маджун ме накара да си спомня четвърти клас и как помагах на Мис Купър да закачи коледната украса за стената.
Закачахме сладки дядо коледовци, дебели захарни пръчици и ярки топки. Сега закачах подложени на вивисекция тела, безкожи лица, стаи пълни с телесни части. По времето, по което имахме една покрита стена, бях леко депресирана. Най-накрая снимките заеха почти цялото празно пространство на белите стени.
Застанах в центъра на стаята и погледнах всичко.
— Исусе Христе.
— Прекалено жестоко за теб? — попита Олаф.
— Отдръпни се, Олаф.
Започна да казва нещо, но Едуард каза:
— Олаф. — Беше невероятно, колко смисъл може да вкара само в една дума.
Олаф се замисли за секунда две, но накрая се отказа. Или Олаф поумняваше или също се страхуваше от Едуард. По знайте за кое гласувам аз.
Групирахме снимките на местопрестапленията в големи групи. Това бе първият път, в който виждам телата, които са били разкъсани.
Доктор Евънс бе описал, че телата са били разрязани от острие с непознат произход, тогава до разчленени с ръце. Но това е доста чисто описание на това, което всъщност се е случило.
Първоначално всичко, което очите ми можеха да видят, бе кръв и парчета. Дори знаейки какво гледам, умът ми отказваше да го вини, първоначално. Беше като да гледаш в тези триизмерни снимки, където в началото всичко е цветове и точици, тогава внезапно г о виждаш. И веднъж видиш ли го, не можеш да спреш да го виждаш. Умът ми се опитваше да ме защити от това което гледах, просто не позволявайки ми да го разбера. Той ме защитаваше, а обикновено това се случва когато нещата са зле, много, много зле.
Ако просто излезех сега преди очите ми да видят, мога да избегна ужаса от всичко това. Можех да се обърна на пети и да си изляза. Можех просто да откажа да поема с мозъка си още един ужас. Вероятно това е добра идея за здравето на собствената ми психика, но няма да помогне на следващото семейство което бъде нападнато. Няма да спре осакатяването и убийствата. Така че стоях там и се принудих да гледам снимките, чаках да видя какво наистина има на тях.
Кръвта беше по-светла от филмовата кръв, черешово червено. Стигнали са до това местопрестъпление преди кръвта да започне да изсъхва.
Проговорих без да се обръщам.
— Как полицията са открили телата толкова бърз о в тази къща— Кръвта все още е свежа.
Едуард отговори:
— Родителите на съпруга е трябвало да ги срещнат за ранна закуска, преди работа. — Трябваше да извърна поглед от снимките и погледнах към пода.
— Имаш предвид че родителите са ги намерили така?
— Става по-зле — каза Едуард.
— Как е възможно да стане по-зле? — попитах.
