Презрамките на кобурите и каните обикновено жулят когато ги носиш с потник, но хей, не беше мой проблем.
Бернардо носеше бяла тениска с къси ръкави и черни дънки. Беше дръпнал най-горният пласт на косата си от двете страни с голяма многоцветна шнола. Все още имаше изобилие от коса която падаше по раменете му, ярка и черна срещу чисто бялото на тениската му. Носеше десет милиметрова Барета от задната страна на дясното си бедро. Не можех да видя ножа по него, но се обзалагах, че е там.
Едуард беше на готварската печка, изпразваше тиган с бъркани яйца в две чинии. Той също носеше черни панталони който си отиваха с каубойски ботуши и бяла риза която бе същата като тази, която беше носил вчера.
— Ей, момчета, трябва ли да се върна в стаята си и да се преоблека?
Всички ме погледнаха, дори Олаф.
— Това което носиш става — каза Едуард. Донесе чиниите на масата и сложи по една пред всеки празен стол. Имаше чиния с бекон по средата на масата до цветята.
— Но аз не съвпадам — казах.
Едуард и Бернардо се усмихнаха, Олаф не го направи. Каква изненада.
— Изглеждате сякаш сте в униформа.
— Предполагам е така — отвърна Едуард и седна в един от празните столове.
Аз седнах на другия.
— Трябваше да ми кажете, че има дрес код.
— Не сме го направили нарочно — каза Бернардо.
Кимнах.
— Това е причината да е забавно.
— Няма да се преоблека — каза Олаф.
— Никой не те кара — отвърнах. — Просто направих изказване. — В яйцата ми имаше зелени и червени парченца. — Какво има в яйцата?
— Зелени чушки, червени люти чушки и нарязана на кубчета шунка. — отговори Едуард.
— Брей, Едуард, не трябваше. — Харесвам бърканите яйца, както бог ги е предвидил, обикновени. Побутнах яйцата с вилицата си и посегнах към бекона. Половината бяха едва сготвени, другата половина бяха хрускащи. Посегнах към хрускащите.
Бекона в чинията на Олаф също беше от хрускащият. О, както и да е.
Казах молитва над храната. Едуард продължи да яде, но другите се поколебаха, беше им неудобно с техните пълни усти. Винаги е забавно да казваш молитва на маса с хора, които не го правят. Тази неудобна тишина. Паниката, докато се чудят дали да продължат или да спрат. Завърших молитвата и си отхапах от бекона. Ями.
— Какъв е планът за днес? — попитах.
— Не си свършила с прегледа на досиетата — каза Едуард.
Бернардо изстена.
— Мисля че това е губене на време — каза Олаф. — Ние минахме през досиетате. Не вярвам, че тя ще намери нещо ново.
— Тя вече го направи — отвърна Едуард.
Олаф го погледна, парче от бекон наполовина на пътят към устата му.
— Какво имаш предвид.
Едуард им обясни.
— Това е нищо — каза Олаф.
— Повече е от това, което направи ти — отвърна Едуард.
— Ако съм такова бреме, може би трябва да напусна — каза Олаф.
— Ако не можеш да работиш с Анита, може би трябва.
Олаф се вторачи в него.
— Предпочиташ нея за подкрепление пред мен? — звучеше удивен.
— Да.
— Мога да я счупя наполовина върху коляното си. — Удивлението се превръщаше в гняв. Предполагам повечето емоции се превръщат в гняв за Олаф.
— Може би — каза Едуард — но се съмнявам, че тя ще ти даде възможност.
Вдигнах ръка.
— Не превръщай това в състезание, Едуард.
Олаф се обърна към мен, бавно. Проговори много бавно, много ясно.
— Аз не се състезавам с жени.
— Страхуваш се, че няма да се справиш? — попитах. В момента, в който го казах, ми се искаше да не съм. Мигновеното удовлетворение не си заслужаваше погледа на лицето му, докато се вдигаше от стола. Наведох се към масата и извадих Файстара, насочвайки го към него под масата.
Олаф се изправи, стърчеше над мен, като мускулесто дърво.
— Едуард прекара сутринта говорейки ми за теб. Опитвайки се да ме убеди колко се заслужава да бъдеш слушана. — Той поклати глава. — Ти си вещица, а аз не съм. Нещото, което ловим може да е магическо и може да се нуждаем от твоето мнение. Може би всичко това е истина, но аз няма да бъда обиждан от теб.
— Прав си — казах. — Беше долен удар.
Той примигна.
— Извиняваш ли ми се.
— Да, когато, рядко, много рядко се случи да греша, мога да се извиня.
Едуард ме гледаше през масата.
— Какво? — попитах.
Той просто поклати глава.
— Нищо.
— Омразата на Олаф към жените е нещо като недъг, а аз не се подигравам на хора с недъзи.
Едуард затвори очи и поклати глава.
— Не можеш просто да го оставиш, нали?
— Аз не съм инвалид.
— Ако мразиш някого или нещо с безразсъдна, безкомпромисна омраза, тогава си сляп, където омразата е засегната. Полицията ме изрита от местопрестъплението вчера, защото командващият полицай беше хленчещ за вяра консервативен християнин и той ме осъди като дяволско изчадие. Така че той предпочита повече хора да бъдат убити, отколкото да ме остави да помогна с разрешаването на престъплението. Мрази ме повече, отколкото иска да хване това чудовище.
Олаф все още беше прав, но част от напрежението бе изчезнало. Изглежда сякаш наистина ме слушаше.
— Мразиш ли жените повече, отколкото искаш да хванеш това чудовище?
Погледна ме и за пръв път очите му не бяха ядосани. Бяха замислени.
— Едуард ме повика, защото съм най-добрият. Никога не съм си тръгвал от работа преди плячката да е мъртва.
