— Значи убийството на този уединен път и смъртта на нападателя в града са свързани? — попита Ранулф.
— Да, и двамата са убити, а телата им са изгорени. Но защо и от кого, си остава загадка.
— Ами ако жертвата е тамплиер? — попита Малтоут, окрилен от похвалата на Корбет.
— Възможно е — отвърна господарят му. — Това би обяснило защо никой не се обади да прибере останките и защо все още не са открити конят и другата половина от трупа на нещастната жертва. Само че — прибави бавно той, — кой знае защо си мисля, че не е бил тамплиер. — Сетне сви рамене. — Но и за това нямам доказателства.
Той се взря първо в опърлената земя, после в зеления сумрак между дърветата.
— Ще видим — промърмори накрая, качи се на седлото и тримата продължиха пътя си.
Известно време яздиха в мълчание. Корбет мислеше за камарата главоболия, която го очакваше. Коя бе жертвата на този безлюден път? Защо беше убит и защо бяха запалили трупа му? Защо никой не бе разпознал тялото? Защо онзи тамплиерски сержант се беше опитал да убие краля и на свой ред бе изпепелен от тайнствения огън? Дали Орденът на тамплиерите бе чак толкова затънал в интриги и алчност? Възможно ли бе да има някакъв таен заговор за погубване на владетели чрез убийства и черна магия? Кой беше Стрелецът? Корбет затвори очи и остави коня сам да следва пътя. После и тази работа с фалшивите пари: кой разполагаше със средствата да сече хубави златни монети? Откъде идваше скъпоценният метал? Как се разпространяваше? Дали и това нямаше връзка с тамплиерите? Може би бяха открили мечтаната тайна на алхимиците — как да превръщат неблагородни метали в злато? Корбет отвори очи. И какво можеше да направи той във Фрамлингъм? Носеше пръстена на краля в кесията си и кралското пълномощно в дисагите, но как щяха да реагират тамплиерите? Едва ли можеха да му откажат гостоприемство, но пък и нямаше гаранции, че ще му съдействат. По едно време Корбет усети, че умът му се върти на едно място като пале, което гони опашката си. Беше толкова потънал в мислите си, че се сепна, когато откри, че са стигнали отбивката за Фрамлингъм. Веднага щом той и другарите му наближиха тежките, украсени с ковани гвоздеи порти, Корбет усети, че нещо не е наред. В малката наблюдателна кула над портите се мяркаха хора, а отпред на стража бяха застанали група стрелци във величествените бели униформи с червени кръстове на ордена.
— Останете на място! — прокънтя един глас.
Корбет дръпна юздите на коня си и вдигна миролюбиво ръка. Един войник-тамплиер се приближи към тях с лице, почти скрито под покривалото от метални брънки и тежкия шлем с широка пластина пред носа, и започна да им задава въпроси. Портите се отвориха и им бе позволено да влязат, едва след като Корбет извади пръстена и заповедта на краля. Двама от войниците тръгнаха пред него по сенчестата пътека между дърветата. От време на време Корбет чуваше изпращяване в папратта от двете страни и лай на куче някъде наблизо. Ранулф изравни коня си с неговия.
— Какво става? — прошепна той. — Портите са укрепени. Сред дърветата има войници-тамплиери с кучета.
— Нещо не е наред ли? — провикна се Корбет.
Един от войниците спря и се върна до него.
— Не чухте ли? — попита той. — Сър Гуидо, управителят на имението, беше убит рано тази сутрин. Загинал е в центъра на лабиринта, погълнат от огън.
— Огън ли? — попита Корбет.
— А-ха. Дали е от небесата или от ада, не знаем. Сега Великият магистър на ордена и командирите са се събрали на съвет.
Той поведе Корбет нататък и като завиха зад един ъгъл, навлязоха в обширната морава пред главната сграда на имението. Последната представляваше огромна четириетажна къща, каквито обикновено си строяха търговците, но доста разширена, с крила от двете страни. Имаше форма на подкова — богата, пищна постройка. Най-долният етаж бе от камък, а горните — от черни греди. Гипсът между тях беше боядисан в убито златисто. Покривът беше покрит с червени плочи. На прозорците имаше стъкла, които блестяха на следобедното слънце. Въпреки това в имението цареше тишина и угнетеност. Водени от сержанта, те заобиколиха къщата и отидоха в двора на конюшнята — конярите също изглеждаха уплашени. Те се спуснаха към новодошлите, сякаш отчаяно се мъчеха да намерят нещо, с което да поразсеят напрежението. Корбет каза на Ранулф и Малтоут да останат при товарния кон и като влезе след сержанта през една задна врата, тръгна по облицованите с дървена ламперия коридори.
Рицарят, когото шейх Ал-Джебал наричаше Незнайния, се свлече от седлото на коня си пред болницата за прокажени до църквата „Сейнт Питър-Ле-Уилоу“, която се намираше близо до Уолмър Гейт Бар. Незнайния остана известно време облегнат на коня, стиснал с една ръка рога на седлото, а с другата — дръжката на големия двуръчен меч, който висеше от него.
— Умирам — прошепна той.
