Ранулф направи гримаса към Малтоут. Въпреки задявките по пътя за Фрамлингъм, усещаше някакво безпокойство. Корбет си беше наумил да напусне службата при краля и да се върне в имението Лейтън. Тазсутрешното нападение само засили решимостта му. „Но какво ще стане с мен тогава?“ питаше се Ранулф. Лейтън бе красиво имение, особено през лятото. И все пак, както често бе повтарял на Малтоут, овцете досущ си приличат, а дърветата и живите плетове не притежават очарованието на кривите лондонски улички. Той заговори с Малтоут за това, докато къщите и хижичките отстъпваха на зелени поля и тримата навлизаха в селските околности, към които Ранулф изпитваше такава неприязън. Когато пътят започна да се стеснява, той видя как гърбът на Корбет се напряга и сам усети тревога. Гъстият жив плет се издигаше високо от двете страни, а дърветата бяха толкова приведени, че клоните им се преплитаха и образуваха балдахин над тавите им. От време на време мелодичното гукане на гривяци се прекъсваше от дрезгавия грак на ловуващи врани. Ранулф се опита да не им обръща внимание. По-важно бе да се ослушва за всеки звук и озърта за всяко движение, което можеше да предвещава опасност. Когато двете редици жив плет се отдръпнаха и пътят стана по-широк, той се поуспокои. Корбет обаче току спираше, промърморваше нещо на себе си, взираше се надолу към земята и пак продължаваше.
— Ей Богу, господарю! — викна Ранулф. — Какво толкова интересно има в камъните и калта?
Корбет дръпна юздите на коня си и спря.
— Съсеченият горящ труп — отбеляза той — е бил намерен някъде тук.
Сетне слезе от коня, без да обръща внимание на възраженията на Ранулф.
— Да, така е — рече той и посочи пътя. — Точно преди завоя, близо до онази групичка дървета; там добродетелните сестри са открили останките.
— Сигурен ли си? — попита Ранулф.
— Да, водачът им разказа, че тъкмо наближавали един завой на пътя. Отам се показал кон, който профучал покрай тях. Когато завили, заварили трупа, или поне част от него, да гори като факла. — Корбет отново се качи на коня и се усмихна лукаво на Ранулф. — Да видим дали не ме лъже паметта. Добродетелните сестри твърдяха, че половин час след като са напуснали мястото, са стигнали до Ботъм Бар. Вече сме пропътували същото разстояние.
В крайна сметка се оказа прав. Когато навлязоха сред дърветата, Корбет се взря в тъмнината, огледа покритата с дребни камъчета пръст и посочи един голям опърлен участък.
— Защо се интересуваш толкова от това убийство? — попита Ранулф.
Корбет слезе от коня, клекна и прокара пръсти през обгорената пръст.
— Този човек е пътувал за Йорк. Не знаем кой е бил, къде е отивал или какво е правил на този безлюден път, но очевидно е бил нападнат от някой, който е бил голям майстор с меча.
— Откъде знаеш това? — учуди се Ранулф.
— Само един професионален воин, способен да борави с голям двуръчен меч, може да разсече човек през кръста: конят е препуснал нататък, оставяйки обезглавената горна част на трупа на тайнствения огън. Той пък откъде се е взел, а?
— Тамплиерите? — прекъсна го Ранулф. — Те носят двуръчни мечове.
Корбет се усмихна.
— Сега вече разбираш интереса ми. Остани на място. — Той извади меча си. — Сега ти ще си жертвата, а аз нападателят.
Корбет хвана дръжката на меча с две ръце, втурна се напред и халоса леко корема на Ранулф с плоското на острието.
— Така ли е станало, господарю?
Корбет прибра меча в ножницата.
— Вероятно. Но защо жертвата е препускала към меча? Защо не е предпочела просто да се обърне и да избяга?
— Било е тъмно — отбеляза Ранулф.
Корбет поклати глава.
— Нещата не се връзват. Защо му е било да разсича човека на две половини и след това да изгаря горната? И ако жертвата е била някой случаен пътник, защо не е избягал?
— От къде да знаем, че е бил случаен? — рече Ранулф.
— Ами друго оръжие не било намерено — отвърна Корбет и се втренчи в пътя. — Така че не е била оказана голяма съпротива.
— Жертвата към Йорк ли е отивала или е идвала оттам? — попита Ранулф.
Корбет поклати глава.
— Доколкото видях, не е постъпило нито едно запитване за местонахождението на някой гражданин, нито пък е постъпвала молба за издирване.
— Кое те кара да мислиш — обади се Малтоут, — че нападателят е бил рицар-тамплиер?
Корбет потупа шията на коня му.
— Именно това ми се нрави у теб, Малтоут. Питаш винаги на място. Мисля, че е бил рицар — продължи той. — Както вече казах, нужна е не само изключителна сила, но и ловкост, за да се разсече един човек на две. Представи си, Малтоут, как убиецът се спуска към жертвата с меч в ръка, после го изнася назад като фермерска коса и отсича горната половина от тялото на другия, малко над чатала. Само обучен рицар, опитен воин може да върти меча с такова умение и сила. Виждал съм да го правят в Шотландия и Уелс. Подобна вещина се придобива само след години военен опит.
— Но защо тамплиер? — настоя Малтоут.
— Заради уменията им и близостта на мястото на убийството до Фрамлингъм. Също така, доколкото зная, единствените други рицари, способни да нанесат такъв удар, са били в едновремешната свита на краля.
