— Какво има? — попита Корбет. — Да не би да ти е свършило виното?
Сийгрейв дръпна заговорнически Корбет за ръкава.
— Не, не — прошепна винарят. — Но из града се носят слухове за странни случки във Фрамлингъм, също и за покушението над краля тази сутрин.
Корбет се освободи внимателно от ръката му.
— Така е, кажи на кръчмаря — подхвърли той, — и все едно си казал на целия свят. Но ти не бива да даваш ухо на всички дрънканици.
Сийгрейв кимна в знак на съгласие.
— Имам една бъчва — заяви той, — от най-добрата година в Гаскония. От десет лета стои в избата ми. Надявах се да я подаря на краля. Моите слуги ще я изнесат, но вие не желаете ли да позакусите?
— След малко, мастър Сийгрейв, понеже трябва да обсъдим и още един въпрос: двете парчета земя, които искаш да купиш.
Сийгрейв доби още по-раболепен вид и взе да потрива ръце, сякаш надушваше печалби. Той настоя да разведе Корбет, циничния Ранулф и обзетия от благоговение Малтоут из владенията си — в складовете, ковачниците на двора и в дълбоките изби, където им посочи бъчвата с вино, която беше избрал. Сетне ги прекара през няколко стаи, настлани с прясно отрязана тръстика, чието ухание се смесваше с ароматите на готвено от кухнята, и ги изведе в хубавата градина от другата страна. Тя беше обградена с високи тухлени стени, покрити с пълзящи растения и лишеи. Самата градина бе разделена на малки лехи, в които, обясни Сийгрейв, отглеждали собствено производство зеленчуци и подправки за кухнята.
Ранулф нетърпеливо попита за двете парчета земя, та Сийгрейв се видя принуден да ги поведе към малката задна вратичка. Точно когато стигна пред нея, Корбет се спря и погледна към платното, което закриваше големия трап близо до стената.
— Като че ли пак си захванал да строиш, мастър Сийгрейв.
— Да. Смятаме да издигнем беседки, заслонени от вятъра местенца, където отбрани клиенти да сядат и да се хранят при хубаво време.
Корбет кимна и се озърна. Градината беше красива; в отсрещния й край имаше гълъбарник с кошери от двете страни. Той затвори очи и вдиша уханието на цветята, заслушан в тихото жужене на пчелите.
— Приятно местенце, нали, сър Хю?
— Да, напомня ми за дома. — Корбет отвори очи. Ранулф все още го гледаше с любопитство. — Но ела, мастър Сийгрейв, покажи ми земята, която искаш да купиш.
Ханджията отвори портичката и мина пръв. Мястото от другата страна бе запустяло, обрасло с бурени и къпинаци — широко триъгълно парче земя, което се простираше между хана и гърбовете на къщите от двете страни.
— Чие притежание е? — попита Корбет.
— Ами отначало мислех, че е на общината, но като проучих документите, открих, че е дарена на Тамплиерския орден. Те притежават множество подобни парцели из целия град.
— А! — въздъхна Корбет. — И разбира се, за да бъде дарена, се изисква разрешението на краля.
Сийгрейв сключи рунтавите си вежди.
— Естествено, сър Хю. Никоя земя, дарена на религиозен орден, не може да бъде продадена без позволението на краля.
Върнаха се в хана. По гладния поглед на Ранулф Корбет разбра, че трябва да приеме поканата на Сийгрейв, затова останаха още малко и си поделиха едно блюдо, пълно с риба и сочни парчета пилешко. Сийгрейв лично им сервира бяло вино, специално охладено в неговите изби. След като се нахраниха, конярите на ханджията прикрепиха бъчвичката вино за товарния кон и гостите се сбогуваха. Тръгнаха нагоре по Лок Лейн към Колни Гейт, продължиха през Питъргейт и минаха през зейналата, прилична на пещера Ботъм Бар. Корбет яздеше начело. Сега Ранулф и Малтоут се чувстваха по-добре — бяха яли, по собствените им думи, най-хубавото ястие от пристигането си в Йорк насам.
Следобедът неумолимо приближаваше и Корбет започна да се замисля за предстоящата си среща с тамплиерите.
— Мислите ли, че ще знаят? — подвикна той през рамо.
— Какво, господарю?
— Мислите ли, че тамплиерите ще са чули за нападението над краля?
— Един Бог знае, господарю.
