Корбет впери поглед в тесните улици отпред и видя противната каша от кръв и карантии, която покриваше каменната настилка. По сергиите от двете страни на улицата висяха заклани овце, свине и агнета. Той дръпна едната юзда.
— Да намерим друг път.
Когато се обърна, покрай лицето му бръмна стрела, която се строши в гипсовата стена на отсрещната къща. Корбет остана за момент със зяпнала уста. Ранулф дръпна юздите и препусна в галоп по тясната уличка, която водеше навътре в Копъргейт. Продавачи, чираци, просяци, деца и търсещи мърша кучета и котки се разбягаха пред конете им. По-съобразителните сграбчваха с шепи от мръсотията и замеряха тримата ездачи, защото и Малтоут бе побързал да последва примера им. Когато навлязоха в Копъргейт, Корбет спря.
— Кой стреля? — попита той.
Ранулф избърса потта от лицето си.
— Един Господ знае. Нямам намерение да се връщам, за да проверя.
Корбет слезе припряно от коня си и заповяда на другите двама да направят същото.
— Дръжте конете от външната страна! — настоя той.
Тръгнаха през Копъргейт. Дотича един продавач, който протестираше срещу безотговорната им езда през пазара, но Ранулф извади меча, кресна му, че са тръгнали по кралски работи, и човекът си отиде.
— Какво беше това, предупреждение ли? — попита Ранулф.
— Не мисля — отговори Корбет. — Ако не се бях обърнал, стрелата щеше да попадне в целта.
— Да се върнем ли? — обади се Малтоут. — Може би…
— Не ставай глупак! — изръмжа му Ранулф и посочи къщите от двете си страни. — Прозорци, врати, улички, ниши и пролуки; в Йорк може да се скрие цяла армия.
Корбет продължаваше да върви, макар че страшно му се повдигаше. Чувстваше се зашеметен, а потта, избила по цялото му тяло, започваше да изстива. Опита да се разсее, като оглеждаше тълпите от двете си страни, пъстротата, вслушваше се във виковете и крясъците, но страхът не го напусна. Идваше му да извади меча си и да се шмугне сред хората. Откри и че не спира да мисли за Мейв и малката Елинор. Сигурно сега, с идването на пролетта, у дома чистеха стаите; Мейв щеше да обърне къщата с главата надолу. О, Боже! Дали щеше да прави точно това, когато пратеникът се зададеше по пътеката към господарската къща на имението? Дали щеше да се спусне, за да го посрещне? Как щеше да приеме съобщението от краля, че довереният му, любим секретар, нейният съпруг, е загинал от ръката на някакъв убиец в Йорк? Изведнъж Корбет чу някой да вика името му с глас, който сякаш идваше от много далеч.
— Господарю? Сър Хю?
Корбет спря и погледна към Ранулф.
— Какво има? — попита той със стържещ глас. Гърлото и устните му бяха пресъхнали.
— Знаеш ли накъде отиваме? — попита внимателно Ранулф, разтревожен от пребледнялото му лице.
— Направих грешка, Ранулф — призна Корбет. — Съжалявам. Трябваше да напуснем Йорк.
— Глупости! — отсече Ранулф, наведе се и улови леденостудената ръка на господаря си. — Сега отиваме в „Зелената мантия“ — рече тихо той. — Взимаме бъчвата с виното и продължаваме за Фрамлингъм. Ще кажем на ония тамплиерски копелета, че не могат да напускат имението, и ще им зададеш въпросите си. Сетне ще седнеш и ще умуваш, както винаги правиш. И преди да дойде Възнесение, ще си изпратил още един престъпник на заслужената му съдба. Хайде сега — подкани го Ранулф. — Разведри се. Все пак аз напускам Луси.
— Луси ли? — попита Корбет.
— Господарю, тя е най-хубавото момиче в Йорк! — отвърна вървешком Ранулф. — Косата й е черна като нощта, кожата й е като бяла коприна, а очите й — той посочи небето над къщите, — са по-сини от него. — Сетне погледна към Малтоут през рамо. — А има и сестра. Всъщност двете ми напомнят за една история, която чух наскоро: за някакъв епископ от Линкълн, на който се наложило в късна доба да потърси подслон в една селска къща…
Поуспокоен от бърборенето му, Корбет усети, че започва да се отпуска. На ъгъла на Хоужър Лейн се спряха и Ранулф нае един момък, който да ги заведе до хана на Хюбърт Сийгрейв.
„Зелената мантия“ беше просторна, четириетажна сграда с две крила, построена върху собствена земя току до Нюгейт. В предния двор имаше подвижна преграда; иначе ханът представляваше цяло селце с бараки, ковачници, конюшни, малка работилница за щавене на кожи, бъчварници и дърводелски работилници. Собственикът, Хюбърт Сийгрейв, излезе да ги посрещне. Беше облечен по-скоро като търговец, отколкото като съдържател на хан, с одежди от чиста вълна. На лисеещата му глава бе кацнала сламена шапка, с която се пазеше от горещината. Той прекоси двора с важна походка, като размахваше бастуна си.
— Като епископ в двореца си — прошепна Ранулф.
Сийгрейв очевидно бе свикнал да посреща служители на краля, но грубоватото лице и любопитните му очи добиха по-угодлив израз, когато Корбет се представи.
— Прощавай, сър, не знаех — запелтечи той. — Обикновено служителите на кралския двор идват…
— Кралят иска бъчва от най-хубавото ти вино, мастър4 Сийгрейв — рече нехайно Корбет. — Но наистина да е от най-доброто. Ще бъде подарено на Великия магистър на Тамплиерския орден.
По лицето на Сийгрейв се изписа тревога.
