— Но… — понечи да отвърне Марк, ала си даде сметка, че няма какво да каже. Какво да прави, да седи и чака някой да се появи с мляко и сладкиши? Той се изправи на колене, потрепна от болката в раните и последва приятеля си. Бледа светлина се появи отпред и когато се приближиха, успяха да се ориентират малко по-добре. Изглежда, се намираха в някакъв склад, с рафтове покрай стените и окачени на вериги метални прегради, за да задържат товарите по местата им. Поне половината от рафтовете бяха празни.
Светлината идваше от блещукащ панел над широка метална врата, подсилена с болтове по края.
— Чудя се дали не са ни заключили — рече Алек и се изправи. Доближи вратата и изпробва дръжката. Както и можеше да се очаква, тя не поддаде. Марк се изправи — мускулите му се напрегнаха мъчително, докато се надигаше. Беше изминало доста време, откакто се бе подлагал на подобни физически усилия.
— Какво става всъщност? — попита той. — Защо им е притрябвало да нападат нашето малко селце? И да стрелят по нас?
— Ще ми се да знаех. — Алек натисна дръжката по-силно, но и този път без резултат. — Нещастниците падаха като мухи, когато стреличките на гадовете ги уцелваха. — Той обърна гръб на вратата и се огледа раздразнено, опрял ръце на кръста си.
— Падаха като мухи — повтори намръщено Марк. — Един от тях между другото беше Дарнел. Мислиш ли, че ще се оправи?
Алек го изгледа така, сякаш би трябвало сам да се досети за отговора. И Марк знаеше, че е прав. Сърцето му се сви. Всичко се бе случило толкова бързо, че едва сега си даде сметка за най-лошото — Дарнел вероятно е мъртъв.
— А ние защо се качихме тук? — попита той.
Алек го посочи с пръст.
— Защото това трябва да направиш, когато някой дойде в твоя дом и нападне другарите ти. Отвръщаш на удара. Няма да позволя на тия кръвожадни негодници да се измъкнат безнаказано.
Марк се замисли за Дарнел, за всички останали жертви и осъзна, че Алек е прав.
— Добре. Съгласен. Какво ще правим?
— Първо трябва да разбием тази врата. Помогни ми да потърсим нещо, с което да го направим.
Марк се зае да обикаля помещението, макар че светлината бе оскъдна.
— Защо ли в момента висим неподвижно?
— Момче, много те бива да задаваш въпроси, на които не знам отговора. Размърдай се и намери нещо, дето ще ни свърши работа.
— Добре, добре.
В началото Марк откриваше само безполезни предмети. Резервни части, инструменти, кутии с припаси — всичко от сапун до тоалетна хартия. След това видя на стената нещо, което знаеше, че ще се хареса на Алек — голям чук.
— Ей, виж там! — извика. Откачи чука от ремъците и го претегли в ръце. — Як и тежък — идеален да разбиеш метална врата, особено за човек с твоите здрави войнишки ръце.
— Е, не са толкова здрави, колкото бяха.
Старият мечок се ухили и в очите му блеснаха весели пламъчета. Той пое дървената дръжка на чука, приближи металната врата и се зае да я млати. Вратата нямаше големи шансове да издържи, но Марк предположи, че ще минат няколко минути, преди Алек да я разбие. Надяваше се само, когато това стане, отвътре да не нахлуят въоръжени до зъби типове със зелени скафандри.
Дрън. Дрън. Дрън. Алек продължаваше да удря и вдлъбнатината растеше.
Марк отново се заоглежда с надеждата да открие някакво оръжие, когато вратата бъде разбита. Алек поне имаше големия чук. Нещо в тъмния ъгъл привлече вниманието му — купчина кутии, дълги по-малко от метър и високи трийсетина сантиметра. Реши, че съдържат нещо важно. Някои бяха отворени, други — запечатани.
Той изтича при тях и се помъчи да ги разгледа в сумрака, но беше твърде тъмно, за да различи нещо. Взе една — оказа се по-лека, отколкото очакваше — и я отнесе на светло, постави я на металния под. Наведе се и я огледа.
На капака имаше предупредителен знак, от тези, които сочеха, че съдържа биологично опасен продукт. На етикета отдолу бе изписано:
Марк внезапно съжали, че е докоснал това нещо.
Марк се изправи и отстъпи назад. Ядоса се на себе си, че е докоснал кутията. Можеше дори да я отвори, ако не бе я донесъл на светло. Нищо чудно стрелите вътре да са се строшили по време на полета. Може би вирусът вече си проправя път през малките отвори на контейнера. Той си спомни и за отворените кутии на рафта, макар че те изглеждаха празни.
Марк изтри ръцете си в панталоните и отстъпи още назад.
Дрън. Дрън. Дрън.
Алек спря, дишайки тежко.
— Още един-два удара и това бебче ще отстъпи. Трябва да побързаме. Намери ли някакви оръжия?
Марк усети, че му призлява. Сякаш микроскопичните бацили бяха скочили от кутията върху кожата му и сега си проправяха път към жилите.
— Не, само една кутия със стрели, пълни със смъртоносен вирус. Дали пък не може да ги хвърлим по тях? — Трябваше да е шега, но му стана още по-зле веднага щом произнесе думите.
— Какво? Вирус? — Алек го погледна със съмнение. Приближи се и се наведе над кутията на пода. — Проклет да съм… Ето значи с какво са стреляли по нас. Кои са тези хора?
Марк усети, че се поддава на паниката.
