Гласът му бе прекъснат от неистовия вой на двигателите и летящата машина се заиздига в небето. Марк успя да улови пушката тъкмо навреме, за да последва берга, полюшвайки се на въжето. Чу Трина да го вика отдолу, но земята се отдалечаваше бързо и с всяка изминала секунда хората ставаха все по-малки. Страхът изпълваше цялото му същество и го караше да се вкопчва с такава сила, че пръстите му побеляха. Погледна надолу, но му се зави свят и побърза да вдигне глава. Алек се мъчеше да се изкатери през ръба на платформата — рязкото потегляне нагоре едва не бе го изхвърлило зад борда. Той изрита с крака и се изтегли на рампата с помощта на същото въже, на което бе увиснал Марк. След това се излегна по корем и се облещи в него.
— Момче, намери зеленото копче! — извика той. — Натисни го!
Въздухът около Марк свистеше оглушително от нарастващата скорост. Бергът се издигаше и вече бе на двеста стъпки над земята, движеше се в посока към дърветата. След секунди Марк щеше да се удари в клоните им и да изпусне въжето. Той заоглежда трескаво пушката, търсеше копчето. Ето го, на няколко сантиметра под спусъка, с който бе изстрелял куката и въжето. Не му се щеше да изпуска оръжието, затова съсредоточи цялата си сила в дясната ръка, стисна пръсти още по-здраво и протегна лявата. Тялото му се поклащаше на въжето, люшкано от вятъра. Върховете на дърветата се носеха към него. А той все не успяваше натисне копчето.
Изведнъж над него се чу тропот и стържене на метал. Марк вдигна глава.
Платформата бавно се прибираше.
— Размърдай се! — кресна Алек отгоре.
Марк се канеше да потърси отново копчето, когато стигнаха дърветата. Той обгърна оръжието и с лявата си ръка и го стисна колкото можеше. Сви се на топка и затвори очи. Горните клони на дърветата се забиха в тялото му при следващото поклащане на въжето. Иглички одраскаха кожата му, щръкнали разклонения издращиха лицето му и задърпаха дрехите. Бяха като ръце на скелет, опитващи се да го сграбчат и издърпат от въжето, да го завлекат в страната на мъртвите. Всеки сантиметър от тялото му сякаш се отърка в нещо.
Но той успя да мине през тях, инерцията на берга и дърпащото го въже го изтръгнаха от клоните. Марк провеси крака и зарита безпомощно, когато се завъртя в широка дъга. Вратата на хангара бе затворена наполовина и Алек се бе надвесил от платформата, опитвайки се да го изтегли горе. Лицето му бе станало мораво от напъна. Гласът му се губеше във вятъра.
Марк усети, че стомахът му се свива болезнено. Знаеше, че има само една възможност. Той се пусна с лявата ръка и потърси пипнешком мястото, където трябваше да е зеленото копче. С периферното си зрение забеляза, че приближават към нови дървета. Бергът се бе снижил и този път нямаше шанс да се промуши през тях.
Напипа копчето и го натисна, но пръстът му се плъзна. Клоните вече бяха съвсем близо. Опита отново, притиснал пушката към тялото си за по-голяма устойчивост, и най-сетне сполучи. Чу се изщракване и тялото му полетя нагоре, миг преди да бъде обгърнато от обраслите с листа клони. Усети драскане по лицето и чу бръмченето на устройството, което го издигаше право към Алек, протегнал ръка над платформата. Черният отвор зад него бе едва метър широк.
Марк пусна пушката точно преди да се блъсне в острия ръб на повдигащата се платформа и протегна едната си ръка към Алек, а с другата понечи да се хване за ръба. Ръката му се плъзна по метала, но Алек успя да го улови и го задържа, после го затегли със себе си през стесняващия се отвор. За един кратък миг изглеждаше, че няма да успеят, че ще останат приклещени в металната челюст, но Алек действаше чевръсто. Когато платформата се затвори с металическо звънтене, двамата се озоваха зад тъмните стени на берга.
Вътре беше студено и щом тътенът утихна, единственото, което Марк чуваше, бе собственото му дишане. Мракът бе непрогледен — поне за непривикнали очи, които допреди малко са били на ярко слънце. Усещаше, че Алек е наблизо и също си поема тежко въздух. Болеше го цялото тяло, поне от няколко рани се стичаше кръв. Бергът бе замрял неподвижно, увиснал на място.
— Не мога да повярвам, че го направихме — каза Марк и гласът му прокънтя. — Но защо не заварихме тук армия от въоръжени хора, които да ни хвърлят обратно зад борда? Или да ни застрелят с техните стрели?
Алек въздъхна изтощено.
— Не зная. Може да са с малочислен екипаж, но очаквах поне един от тях да е тук.
— И точно сега да се е прицелил в тъмното към мен.
— Ба! — изсумтя Алек. — Според мен тези типове са некадърници, пратени да свършат работа за професионалисти. А може да сме избили екипажа. Всички, освен пилота.
— Или пък зад вратата ни чакат още десет от тях — промърмори Марк.
— Едно от тия ще е — съгласи се Алек. — Хайде, да вървим. — Той пое нанякъде и Марк можеше да проследи движението му само по звуците. Изглежда, пълзеше.
