Марк дотичва и се стоварва с цялата си тежест върху мъжа. Двамата се претъркулват и тупват долу. Мъжът удря Марк, той му отвръща, като почти не усеща болка. После се вкопчват и вплитат един в друг, продължават да се бъхтят. Марк се освобождава, надига се и се оглежда за Трина. Тя е станала, дотичва и изритва мъжа в лицето, ала при това се подхлъзва и тупва по гръб. Непознатият се нахвърля върху нея, Марк отново скача и го блъсва с рамо. Мъжът изпъшква и се свива на кълбо. Марк става и сграбчва Трина за ръката. Двамата си проправят път през тълпата и се озъртат за другите.
Боят продължава, но поне никой отгоре не се е присъединил. Марк вижда Жабока да поваля един мъж с удар, Алек и Лана се мъчат да отърват Мъглата и Бакстър от жената и друг мъж. Двама души отзад хукват към перона. Може би ще им се размине.
И тогава се случва.
Чува се нисък тътен, който постепенно набира сила. Тунелът започва да вибрира. Боят веднага спира, хората се изправят и се оглеждат. Марк прави същото, търси източника на звука. Все още държи Трина за ръката.
— Какво е това? — вика тя.
Марк клати глава и продължава да се озърта. Подът под краката им започва да се тресе, тътнежът се усилва и се превръща в рев. Погледът му се спира на стълба, спускаща се към перона, и в този момент тунелът се огласява от пронизителни викове — несекващия писък на завладяна от паника тълпа.
Чудовищна вълна от мръсна вода се излива по стълбите.
Марк отвори очи. Нямаше викове, нито писъци, нищо толкова драматично. Само лицето му бе мокро от сълзи. Слънцето бе изгряло и пръскаше светлина през клоните на дърветата.
Водната стена.
Никога нямаше да забрави как изглеждаше, докато се стоварваше надолу по стълбите като някакво чудовище. Нито ужаса, който изпита, когато помете първите хора.
— Добре ли си?
Трина. Дано не разбере какво изпитва.
Той избърса с бързо движение лицето си и се обърна към нея, надявайки се да не забележи зачервените му очи. Но един поглед бе достатъчен да прогони надеждите му. Тя приличаше на разтревожен родител.
— О, здравей — рече той сконфузено. — Добро утро. Какво става?
— Марк, не съм глупачка. Кажи ми с
Той я погледна, опитвайки се да й внуши по някакъв начин, че не иска да говорят за това. После зърна Диди, облегната на едно дърво, да бели кората на пръчка. Не изглеждаше кой знае колко щастлива, но поне не беше мрачна като вчера. Това бе добро начало.
— Марк?
Той се обърна към Трина.
— Аз… сънувах лош сън.
— За какво?
— Знаеш за какво.
Тя се намръщи.
— Добре де, коя част? Може би ще ти стане по-леко, ако го обсъдим.
— Не мисля — въздъхна Марк и после осъзна, че се държи малко грубо. — Точно преди водата да нахлуе на перона. Когато се бихме с онези пишман бандити. Събудих се, като започна най-лошата част. — Лошата част. Сякаш всичко преди това е било пикник в парка с баба.
Трина сведе поглед към земята.
— Ще ми се да се отървеш от тези сънища. Нали успяхме и това е единственото, което има значение. Трябва просто да забравиш миналото. — Тя го погледна със смекчено изражение. — Зная, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Сигурна съм, че и ти би искал да стане така. Тъй де.
— Така си е.
Той се пресегна и я потупа по коляното, жест, който му се стори доста глупав в този момент. Откъм потока се появиха Алек и Лана.
— Как е тя? — попита Лана и погледна към Диди.
— Доста добре, мисля. Още не се е отпуснала напълно, но изглежда, се чувства спокойна с мен. Не мога дори да си представя какви ужаси е преживяла.
Тези думи пробудиха отново гнева на Марк.
— Как са могли? Искам да кажа… що за негодници…
Трина кимна.
— Именно… но… Отчаяни времена и прочее.
— Да, но тя едва ли има пет годинки! — Марк осъзна, че ту шепне, ту почти крещи. Не искаше Диди да го чуе, но не можеше да се сдържи. И това го ядоса още повече.
— Зная — рече успокояващо Трина. — Зная.
Лана се приближи, по очите й личеше, че разбира как се чувства.
— Най-добре да тръгваме — рече тя. — Постепенно всичко ще се изясни.
Денят се оказа дълъг.
В началото Марк се боеше, че всеки момент ще срещнат хората от селото на Диди, припомнил си, че посоката, в която според нея са тръгнали, съвпада с тяхната. Ако момичето не грешеше, те трябва да са някъде там, вероятно побягнали презглава от атаката и смъртта. Нямаше причина да се страхуват от тях. Но имаше нещо странно в начина, по който Диди говореше за тези хора. Спомни си как бе посочила раната на рамото си, сякаш и те носят вина, задето е пострадала. Всичко това го безпокоеше. След като през първите няколко часа не видяха никакви следи от тях, той се успокои и се унесе в монотонния ход. През гората, през няколко потока и после отново в гората. Чудеше се дали има някакъв смисъл да ходят там, накъдето са тръгнали.
В ранния следобед спряха да починат. Хапнаха сусамени пръчки и пиха вода от близкия ручей. Марк се замисли какъв късмет е, че поне имат изобилие от вода.
