— Диди ни каза, че стрелите са дошли от небето. Видяхме трупове във вашето село. Същото се случи и при нас. Опитваме се да разберем защо — нищо повече.
— Това момиче ни навлече злото. Тя е превъплъщение на покварата. Защо мислите, че сме я изоставили? Ако вие сте я спасили и сте я довели наблизо, значи сте извършили нещо толкова ужасно, колкото не можете да си представите.
— Какви са тези дивотии? — обади се Алек. — Имаме далеч по-големи проблеми, отколкото вие, мадам, може да си представите.
— Трябва да ни пуснете — побърза да каже Марк, преди Алек да продължи. Старият воин несъмнено бе силен и решителен човек, но не го биваше да води преговори. — Просто търсим безопасно място, където да се заселим. Моля ви. Обещавам да си тръгнем веднага. Няма да кажем на никого за вас, нито ще доведем Диди, щом не желаете. Ние ще се грижим за нея.
— Тъжно ми е като гледам колко малко разбирате — въздъхна жената. — Наистина.
Марк имаше желание да закрещи, но се сдържа.
— Вижте, да опитаме подред да си обясним нещата един на друг. Нали така е справедливо? Аз искам да ви разбера. Наистина искам. Защо просто не поговорим, вместо да се отнасяте с нас като с животни? — Тя мълчеше и той продължи в същия дух. — Какво ще кажете да се върнем към началото? Как се озовахме в тези планини.
Жената го гледаше с широки, безизразни очи.
— Винаги съм смятала, че демоните ще се опитат да се държат смирено, когато се появят пред нас. Вие ни подмамихте да ви завържем и да ви докараме тук. А сега ти ми говориш с мил, подканящ гласец. Демони. И двамата. — Тя кимна на мъжете, изправени до Марк и Алек.
Високият вдигна крак и изрита Марк в гърдите. Болката бе тъй силна, че младежът не се сдържа и извика. Мъжът го изрита отново, този път в гърба — в бъбреците. Тялото на Марк се схвана, от очите му рукнаха сълзи.
— Спри веднага, кучи с… — поде Алек, но мигновено получи удар в лицето.
— Защо постъпвате така? — извика Марк. — Ние не сме демони! Вие, хора, сте се побъркали! — Нов ритник в ребрата, болката бе непоносима. Той се сви на кълбо и се прикри с ръце.
Подготви се за още удари, осъзнавайки, че няма надежда да избяга.
— Спрете.
Кратка дума, произнесена с нисък, нетърпящ възражение глас, който долетя от другия край на огъня. Мъжете, които налагаха Марк и Алек, незабавно отстъпиха и коленичиха, свели глави. Жената също падна на колене и заби поглед земята. Марк все още се присвиваше от болка, но вдигна глава да види кой е проговорил. Забеляза някакво движение зад огъня, после един мъж се приближи. Спря на няколко крачки от тях и Марк бавно вдигна поглед — от ботушите, през джинсите и плътно прилепналата риза до покритото с белези, почти нечовешко лице. Гледка, която го караше да се извърне, но Марк успя да се сдържи. Срещна погледа на обезобразения мъж и се опита да надзърне в тези пронизителни, измъчени очи.
Мъжът нямаше коса. Нямаше и уши.
— Името ми е Джедидая — представи се мъжът. Устните му бяха жълти и деформирани, изкривени на една страна. Фъфлеше и гласът му бе напълно безчувствен. — Но последователите ми ме наричат Джед. Вие също можете да ме наричате така, защото видях, че към вас се отнесоха несправедливо, но сега сте мои приятели. Разбрано ли е?
Марк кимна, а Алек само промърмори нещо нечленоразделно. Упорит докрай, старият воин вече бе седнал и гледаше навъсено противниците си. Те обаче не му обръщаха внимание, коленичили на тревата като за молитва. Марк също седна, надявайки се, че няма да го накажат за това. Джед ги разглеждаше с доволен вид.
— Много добре — рече той. — Изглежда, най-сетне постигнахме примирие. — Приближи се и седна срещу тях, с гръб към огъня. Пламъците се отразяваха в голата му глава и изглеждаше сякаш тя се топи от горещината. Вероятно точно това — помисли си Марк — се е случило с този човек.
— Слънцето ли ти го причини? — попита на глас.
Джед се изкиска, ала смехът не прозвуча весело. По-скоро зловещо.
— Винаги ми става смешно, когато някой нарече по този начин демоничната чума. Когато се случи, в началото си мислех, че е просто небесно явление, озовало се случайно на пътя на Земята. Съвпадение. Нещастен случай. Лош късмет. Ей такива думи ми минаваха в онзи момент през главата.
— А сега смяташ, че от небето са валяли големи и зли демони? — попита Алек с тон, който подчертаваше колко налудничаво звучи подобно твърдение. Марк го погледна и се ужаси. Лицето на стария воин бе разкървавено, навсякъде се виждаха подутини и рани от ударите.
— Случи се два пъти — отвърна Джед, който явно не бе доловил сарказма му. — И двата пъти от небесата — веднъж от слънцето и втори път от корабите. Ние смятаме, че те могат да ни навестяват периодично, да ни наказват за нашата безнравственост и да ни припомнят какви трябва да станем.
— На два пъти… слънце и кораби — повтори Марк. — Значи слънцето изригва, а след това идват стреличките от берга?
Джед завъртя глава и се втренчи в младежа. Какво ли означаваше това?
