— Хората, с които работех… те започнаха да губят разсъдък. Те… не са… добре. Ще останат долу още дълги часове, докато планират следващите си действия. Смятат да отидат в Ашевил и да съберат армия по пътя. О, говори се и за откриването на антидот, но това са глупости. В края на краищата моите колеги искат да се погрижат никой повече да не пострада. И знаеш ли какво ще направят след това? Знаеш ли?
— Какво? — попитаха едновременно Марк и Алек.
Антон се подпря на лакът. Ъгълът, под който падаше светлината от таблета, скриваше едната половина на лицето му в сянка, а другата беше неестествено бяла. В окото на осветената страна сякаш пламтеше искра.
— Ще използват равнотранспорта в Ашевил, за да се прехвърлят в Аляска — обясни мъжът. — Ще идат там, където са се събрали правителствата, и ще се погрижат да сложат край на света, въпреки че желанието им не е такова. Ще се опитат да открият антидот и да свалят самопровъзгласилата се власт. Ала всъщност едничкото, което ще направят, е да разпространят веднъж завинаги заразата. Ще се погрижат да завършат това, което започна слънцето. Глупаци, до последния от тях.
Антон рухна на леглото и след няколко секунди стаята се огласи от хъркането му.
Известно време Алек и Марк седяха мълчаливо, заслушани в свистенето и хъркането на Антон.
— Не зная дали да вярваме на това, което чухме от този тип — изръмжа накрая Алек. — Но ще ти призная, че съм обезпокоен.
— Така е — съгласи се Марк. Главата му пулсираше, стомахът му се свиваше мъчително. Не помнеше кога за последен път е бил толкова изморен. Но трябваше да станат, да напуснат това помещение и да открият Трина и другите. Ала не помръдна.
— Приличаш на зомби — отбеляза Алек, който го бе загледал. — А аз се чувствам като зомби.
— Аха — кимна отново Марк.
— Няма да ти хареса това, което ще ти кажа, но не искам да спорим.
Марк повдигна вежди. Дори за това едва му стигаха силите.
— И какво е то?
— Трябва да поспим.
— Но… Трина… Лана… — Той установи, че не може да си спомни името на момичето. Главата го болеше, сякаш вътре се вихреше буря.
— С нищо няма да помогнем на приятелите си, ако сме изтощени до смърт — изтъкна Алек. — Мисля, че един час ще ни стигне да повъзстановим сили. Антон каза, че колегите му ще се съвещават часове. — Той стана, отиде при вратата и я затвори. — За по-сигурно.
Марк се катурна на една страна и вдигна бавно крака на леглото. Сви ръце под главата. Искаше да възрази, но от устата му не излезе нито звук.
— Аз ще поема първата смяна — предложи Алек.
Но Марк вече бе заспал.
Сънят дойде. И спомените. По-реални от всякога. Сякаш прекомерното изтощение бе създало подходящи условия за това.
Има един кратък момент, който сякаш продължава безкрайно. Марк вижда стоварващата се на стълбището вода като табун от бясно препускащи, разпенени коне. Чуди се за хиляди неща. Как е попаднал тук? Какво става горе в града? Живи ли са роднините му? Какво го чака в бъдеще? Дали ще се удави?
Всички тези мисли прелитат през главата му, докато водата достига перона. После някой го сграбчва за ръката и го дръпва в противоположна посока, кара го да побегне от идващото бедствие. Той вижда, че това е Трина, чиито очи са ококорени от ужас. Марк хуква презглава и този път той я дърпа, за да се увери, че няма да се разделят. Алек и Лана са пред тях, подминават доскорошните им нападатели и се шмугват в тунела. Марк поглежда за миг през рамо и се уверява, че Бакстър, Дарнел, Жабока и Мъглата се стараят да не изостават. На лицата им е изписан същият ужас.
Ужасът, който го е завладял.
Тунелът се изпълва с рев на падаща вода, който за миг пробужда у него спомени за Ниагарския водопад, който е посещавал със семейството си. Чуват се писъци, трошене на стъкло. Алек изминава последните метри от перона и изчезва в мрака на тунела. Нямат много време и Марк внезапно осъзнава, че е поверил живота си в ръцете на двамата пред тях. Това е. До няколко минути ще разбере дали ще живее, или ще умре.
Някой надава силен вик отзад, после нещо го удря по рамото и той се препъва. Изправя се, пуска Трина, за да не я повлече със себе си, и отново хуква. Когато поглежда през рамо, вижда две неща: Мъглата е паднала на земята, а откъм станцията на субтранса се носят тъмни талази. Потопът, нахлул от улиците на града, прелива през перона и заплашва да изпълни тунелите. От предния край на клокочещата вълна го делят петнайсетина крачки. Когато застига тялото на Мъглата, водата е дълбока вече десетина сантиметра. Момичето се надига бавно. Марк спира да й помогне, но тя подскача в мига, когато водата се допира до нея, сякаш пренася електричество.
— Гореща е! — крещи Мъглата, пресяга се и улавя Марк за ръката.
Те побягват отново, шляпайки из водата, която ги застига. Тя се просмуква през обувките и панталоните и Марк усеща, че наистина е гореща. Той подскача като някой, стъпил в леген с вряла вода. Водата става все по-гореща и заплашва да попари оголените части на кожата му.
