Марк се обърна по гръб. Вече не му се спеше, но и нямаше какво да прави, докато се събуди приятелят му. Реши да го остави да се наспи — имаше нужда от отдих не по-малко от него. Сети се за съня — беше толкова ярък и истински. Сърцето му все още бе разтуптяно от прилива на емоции, сякаш го бе преживял наистина. Почти усещаше вкуса на мътната вода и изгарянията по кожата. Спомни си изтощителното качване по стълбите, задъхващото пристъпване нагоре. Не знаеше как бе издържал тогава. Може би защото всички чуваха шума на преследващата ги вода. Припомни си как поглеждаше през перилата и виждаше надигащите се под тях талази. В онзи ден ги спаси Алек. Следващите две седмици останаха в сградата на небостъргача. Бяха се примирили, че няма да могат да потърсят скоро близките си. Горещината, радиацията и надигащите се води бяха непреодолима преграда. Някъде по това време Марк взе да губи надежда, че ще се срещне отново със семейството си. Небостъргачът „Линкълн“. Място, което породи много нови кошмари. Придържаха се към централната част на сградата, към коридорите в средата, за да са по-далече от слънчевата радиация. През първия месец те всички прекараха леко неразположение.
Той чу стон откъм леглото на Алек и мислите му се разлетяха, прокудени в дъното на съзнанието му, за да се върнат и да го измъчват по-късно. Остана само споменът за ужаса, преживян в тунела по време на потопа.
— Уф… мамка му — изруга Алек.
— Какво има? — Марк се подпря на лакът и погледна към приятеля си.
— Не исках да заспивам. Ама и аз съм един войник. Оставил съм включен проклетия таблет. Повече няма да можем да го използваме.
— Човече, батерията и без това бе съвсем изтощена — успокои го Марк. Макар че, ако трябваше да е честен, вероятно можеха да го използват още няколко минути.
Алек изстена отново и леглото му изскърца, докато се изправяше на крака.
— Време е да потърсим колегите на нашия човек. Нали каза, че имали среща някъде долу в бункера. Да видим накъде води стълбището.
— А с него какво ще правим? — Марк посочи Антон, забравил за миг, че Алек не може да го вижда в тъмнината.
— Нека се наспи. По-добре, отколкото да се измъчва. Хайде.
Марк въздъхна, изправи се и се придвижи пипнешком между леглата.
— Колко време според теб сме спали? — попита той.
— Нямам идея. Може би два часа?
Следващите няколко минути си проправяха път по тъмния коридор. Над вратата все още се процеждаше слаба светлина. Най-сетне откриха стълбището, което Алек бе споменал. Изникващите от мрака перила и стълби пробудиха у Марк отново спомените за катеренето по стълбището на небостъргача. В онзи ден се разминаха на косъм. Но ако знаеше какво ще дойде след това, щеше ли да упорства толкова силно в желанието си да оцелее?
Да, рече си той. Да, щеше. Отново щеше да открие Трина и да се измъкне от кипящата вода. Едва не се разсмя на собствената си шега.
— Да видим какво ни чака долу — промърмори Алек, докато се спускаха. Марк го последва, твърдо решен да забрави веднъж завинаги миналото. Време е да се съсредоточи върху настоящето и бъдещето.
Спуснаха се през три площадки, на които нямаше врати, докато стигнат последната. Влязоха през вратата и се озоваха в нов коридор. Най-сетне бяха в участък от бункера, който се възползваше от бръмчащия горе генератор — коридорът бе осветен от един ред лампи. За разлика от горния този беше извит.
Марк и Алек се спогледаха и после поеха по него. От двете страни имаше врати, но Алек предложи първо да видят как свършва коридорът, преди да се заемат с тяхното изучаване. Прекосиха го колкото се може по-безшумно и не след дълго стана ясно, че има формата на огромен полумесец.
Бяха изминали някъде половината от дължината, когато Марк чу гласове, а после и видя откъде идват. Вляво пред тях имаше двойна врата и едното й крило бе отворено. Мъже и жени разговаряха вътре, но Марк не можеше да различи какво казват. Вероятно това бяха колегите на Антон. Алек забави ход, докато се приближаваха, и накрая спря и опря гръб в стената. Обърна се към Марк и го погледна с изражение, което казваше: сега или никога, сетне надзърна зад вратата. Младежът затаи дъх, припомнил си, че нямат никакви оръжия.
— Това е аула. Доста голяма, с около двеста места. Всички са се скупчили в долния край и слушат някакъв тип на подиума.
— Колко са? — прошепна Марк.
— Към четиридесет. Или петдесет. Не виждам нашите приятели с тях. Като че ли спорят за нещо, но не чувам за какво.
— И какво ще правим? — попита Марк. — Да продължим нататък? Коридорът едва ли ще е чак толкова дълъг.
— Може да пропълзим вътре и да се скрием в някой ъгъл. Мисля, че ще е добре да чуем какво си говорят тия хора.
Марк се съгласи. Не знаеха кои са хората и какво са намислили, а това вероятно бе единственият начин да разберат. Поне най-безопасният.
— Добре, да го направим.
