Те коленичиха, Алек надзърна още веднъж зад вратата и после запълзяха на четири крака. Марк имаше чувството, че всеки миг ще ги забележат. Но отзад нямаше никого, гласовете все още се чуваха отдолу. Съдейки по това, че сякаш всички говореха едновременно, Марк предположи, че едва ли очакват неприятности.
Алек пропълзя през целия заден ред, опирайки рамо на облегалките, докато стигна далечния край на залата, където имаше скрит в сянка ъгъл. Настани се там, кръстосал крака, притиснал тяло между седалката и стената. Марк зае позиция до него.
Алек се надигна, надзърна над края на облегалката, сетне бързо се наведе.
— Не се вижда нищо особено. Изглежда, чакат нещо да започне. А може би си почиват. Не зная.
Той затвори очи и се облегна на стената. Седяха така толкова дълго, че им се стори цяла вечност. Изминаха поне десет мъчителни минути без нищо да се случи. Само ромолене на развълнувани гласове. След това откъм вратата се долови някакво движение. От коридора влезе забързан мъж и се заспуска по централната пътека. Марк чуваше ясно стъпките му, докато се изкачваше на подиума.
— Аз поемам оттук, Стенли — чу се дълбок глас, макар да не говореше силно. Акустика.
— Благодаря, Брус — дойде отговорът на Стенли. — Нека всички внимават сега.
Чуха се стъпките на слизащия от подиума Стенли и после скърцане на кресла. Когато отново се възцари тишина, новодошлият заговори.
— Време е да се захващаме, хора. Защото съвсем скоро на всички ще ни захлопат дъските.
И сякаш встъпителните думи на новодошлия не бяха достатъчно налудничави, та хората започнаха да го аплодират. Марк неволно потръпна. Брус изчака аплодисментите да затихнат, преди да продължи. Марк нямаше търпение да чуе какво ще каже нататък.
— Франк и Марба се върнаха от полета над района около Ашевил. Както и мислехме, стената там е висока и здрава. Хуманност и милосърдие ли, приятели мои? Тези дни са отминали отдавна. КСС е създала армия от чудовища, хора, готови, преди да смъкнат ризата от гърба си, за да я дадат на човек в нужда. Но вече не. Онези отрепки в Аляска и Северна Каролина — нашият собствен Ашевил — веднъж завинаги обърнаха гръб на поселищата. И по-лошо — обърнаха гръб и на нас. На нас!
Чуха се възмутени викове, трополене на крака и удари по банките. Звуците постепенно утихнаха и едва тогава Брус заговори отново.
— Те ни пратиха тук! — извика той. Гласът му сега бе по-силен. — Определиха да играем роля в най-ужасния провал на гражданските права след войната от 2020. Истински холокост! Което обаче не им пречеше да твърдят, че се борят за оцеляването на човешката раса. Казаха, че било, за да спасим топящите се ресурси, за да можем да нахраним хората, които те смятат, че трябва да оцелеят. Но кой има право да решава кой трябва да оцелее? — Той спря да си поеме дъх. — И така, дами и господа, изглежда, ние не заслужаваме тази чест. Пратиха ни тук да свършим тяхната работа, а сега са решили да ни отрежат. Кои са те, питам ви!
Той буквално изкрещя последните думи и това предизвика истерична вълна сред тълпата. Хората подскачаха и тропаха с крака. От шума Марк усети, че отново започва да го боли главата. Помисли си, че всичко това няма да свърши никога, но всъщност глъчката прекъсна почти внезапно. Предположи, че Брус е дал знак на хората да замълчат.
— Ето какво е положението — заговори той с поуспокоен глас. — Тестовите екземпляри с всеки изминал ден стават все по-фанатични привърженици на своите чудати малки религиозни култове. Сключихме сделка с тях. Те искат да им върнем момичето. Изглежда са решили да я принесат в жертва на техните новооткрити духове. Мисля, че подминахме момента, в който можехме да променим нещата. На тези хора вече не може да се помогне. Не минава ден, без да се сбият помежду си, да създадат нови фракции и отново да се хванат за гушите. Но успяхме да се разберем с неколцина, които все още са запазили малко здрав разсъдък — омръзна ми да се оглеждам през рамо в очакване някой да скочи върху мен от близкото дърво или да ни нападне в гръб.
Той млъкна и този път направи продължителна пауза.
— Дадохме им момичето и двете жени, които я придружаваха. Зная, че е жестоко, но така ще си спечелим малко време, през което да не се безпокоим за действията им. Не бих искал да губим безценни муниции, за да се отбраняваме от поредния култ.
Марк внезапно осъзна какво става. Момичето. Двете жени. Да ги дадат. Нещата, които Антон бе казал в спалното помещение, придобиха смисъл. Всичко запулсира в главата му. Спомни си побърканите типове около огъня и как нещата после станаха дори по-зле. Бяха изгубили толкова време в бункера, а вероятно приятелите им вече не са тук.
Брус продължаваше да говори, но Марк не можеше да се съсредоточи върху думите му. Той се наведе и зашепна в ухото на Алек:
— Как са могли да ги предадат на онези… типове? Трябва да тръгваме. Кой знае какво ще направят с тях онези психари!
Алек вдигна ръка в успокояващ жест.
