Когато се гмурна в езерото, тя си спомни, че Дънкан бе оставил стоманения лост на дъното при разбилия се спътник. Не можеше да стреля с пистолет, да, но от дълги години тренираше триатлон, бе издръжлива и плуваше отлично.
Излезе на повърхността няколко пъти, отпускайки се по гръб и подавайки отгоре само устата и носа си, колкото да си поеме дъх. Когато стигна до мястото, се гмурна и на лунната светлина лесно откри и взе оръжието.
После заплува обратно и изпълзя през плитчините, като разчиташе, че искрящите по повърхността отражения на звездите ще скрият приближаването й.
Изчака мъжът да се обърне с гръб към нея и едва тогава изскочи от водата и го нападна. Той обаче я чу в последния момент и се изправи достатъчно, за да поеме удара с шлема си.
Стоманата иззвънтя в стомана.
Вибрациите разтърсиха ръката й чак до рамото. Лостът се изплъзна от изтръпналите й пръсти и издрънча върху скалата.
Мощният удар все пак огъна шлема на монголеца и той залитна, изпусна сабята си и преплете крака — но за съжаление пистолетът остана в ръката му. Мъжът я изруга на родния си език и лицето му сякаш отново се преобрази в маска, само че този път на ярост и мъст.
Той насочи оръжието към нея — а после смаяно потрепери и тежко се свлече на колене.
Зад него Хайду държеше окървавената му сабя — беше прерязала незащитените с броня сухожилия зад коленете.
Джейда изрита пистолета от пръстите му с подгизналата си обувка и оръжието цопна в езерото. Тя вдигна изпуснатия стоманен лост, замахна отдолу нагоре и силно го удари по брадата. Главата му отскочи назад, последвана от цялото му тяло.
Мъжът се строполи безчувствен върху скалата. От краката му шуртеше кръв.
Джейда бързо отиде при Хайду и й помогна да се изправи.
Още не бяха в безопасност.
Паниката беше забавила хода на времето и Дънкан сякаш тичаше във вода към съсечения Санджар, прекалено бавно завъртащия се Монк и насочващия автомата си към гърба му Арслан.
Скалите под краката му бяха хлъзгави от кръвта на хора и коне. Обезумелите от страх животни се блъскаха наоколо.
„Няма да успея…“
Санджар се строполи на колене — после вдигна глава и извика:
— ХЕРУ!
Това име накара Арслан да потръпне. Той заотстъпва и се приведе, насочи автомата си нагоре, за да се защити от сокола.
„От птица, която не е там“.
Монк използва разсейването му, завъртя се и вдигна пистолета си.
Ала Санджар го изпревари. Скочи на крака, замахна с камата си и я заби до дръжката в тила на Арслан. Беше използвал името на птицата, за да уплаши братовчед си, знаейки, че това ще го паникьоса и ужаси.
Санджар повлече жертвата си надолу и завъртя ножа в раната. От устата и носа на Арслан потече гъста кръв и го задави. Когато той най-после се отпусна с изцъклени очи, Санджар го отблъсна от себе си и падна по гръб на скалата.
Под него започна да се събира тъмна локва.
Дънкан най-после дотича при тях и се плъзна на колене към ранения монголец. В последния момент обаче го изпревариха.
От небето се спусна крилата сянка и кацна върху гърдите на стопанина си. Соколът разроши перата си, наведе глава и докосна брадичката и бузата на Санджар.
Младият монголец вдигна ръце и обгърна в шепи птицата. Пръстите му освободиха кожените ремъци от краката на Херу, той притегли сокола към устните си и му зашепна нещо.
След това кратко сбогуване Санджар отпусна главата си назад и на устните му заигра едва забележима усмивка, докато очите му се взираха в звездното небе. Остана така няколко секунди, после дланите му се разтвориха, изхлузиха се от гърдите му и освободиха крилатия му другар.
Херу подскочи и се издигна високо в същото това звездно небе.
Санджар продължаваше да гледа нагоре, ала вече и той се рееше там.
Страхът караше всички да бързат.
Джейда се преоблече в сухи дрехи и припряно нарами раницата си, като се увери, че блокът с жироскопа е вътре. За да се доберат до него, бяха пролели много кръв и тя нямаше да допусне тези жертви да отидат напразно.
„Бедният Санджар…“
През цялото време стоеше обърната с гръб към касапницата на платото, но не можеше да избяга от миризмата на смърт. Погледът й често неволно попадаше върху трупа, който лежеше премазан наблизо.
Преди няколко минути с облекчение видя Дънкан да се катери по скалното свлачище, за да им се притече на помощ. Закъсня, но поне й помогна да пренесат Хайду.
Монк още се занимаваше с раната на момичето. Очевидно разбираше от медицина, защото сръчно го превърза, след като отчупи стоманения връх и пернатия край на стрелата, оставяйки дървената част в корема му.
— Пригответе се за тръгване! — извика Кокалис, когато приключи с подготовката на Хайду за обратния път до цивилизацията.
Дънкан кимна и отиде при коня си. Беше наблюдавал склоновете с прицел за нощно виждане. В тъмната гора можеше да се крият още противници, а имаше вероятност да се появят и подкрепления.
Ала не само този страх ги караше да бързат.
От гората се носеше вой, който се усилваше все повече. Миризмата на кръв и месо привличаше вълците.
Не смееха да се бавят повече.
