Зад нея прозвуча жесток смях.
И двамата знаеха истината.
Къде можеше да отиде?
Дънкан тичаше сред хаоса от коне и хора. След взривяването на скалното свлачище от отсамната страна бяха останали седем или осем души, въоръжени със саби и автомати. В първите мигове след експлозиите тримата с Монк и Санджар бяха ликвидирали половината.
Сега играта ставаше по-опасна.
Един от нападателите скочи от коня си в края на платото, залегна на земята, откри огън по тях и ги принуди да преминат в отстъпление. На голото плато нямаше къде другаде да намерят убежище освен сред осемте коня и другарите на снайпериста.
„Само това проклето убежище да не се движеше и да не се опитваше да ме убие…“
Монк отскочи от един рикоширал в краката му куршум и се блъсна в Дънкан. За миг двамата се приведоха зад един от конете. Рен го хвана за юздите, за да го задържи между тях и снайпериста.
След секунди към тях се присъедини и Санджар.
— Дънк, иди да очистиш онзи стрелец — задъхано каза Кокалис.
„Да, този тип вече ми действа на нервите…“
— Ние със Санджар ще се опитаме да се прехвърлим оттатък. — Монк посочи.
Преди малко бяха чули изстрели откъм езерото. Някои от конниците сигурно бяха успели да минат от отсрещната страна, преди да се взривят експлозивите. Някой трябваше да помогне на Джейда и Хайду.
Дънкан разбираше, че за тази цел трябва да извадят от играта снайпериста, иначе Кокалис и Санджар нямаше как да се изкатерят по срутилите се канари и да стигнат при жените.
— Ясно, но ще се наложи да взема коня… и ей този шлем — измърмори Рен.
Смъкна шлема на един от убитите и го нахлупи на собствената си глава, после пъхна крак в стремето и след като Монк му кимна, се метна на седлото. Хвана юздите, обърна жребеца към снайпериста и го пришпори в галоп. Кожената броня плющеше при всяко изтропване на копитата.
Ниско приведен над шията на животното, Рен се надяваше, че противникът му вижда само коня и шлема. Онзи отново стреля, но се целеше в мелето зад него — най-вероятно бе забелязал, че Монк и Санджар тичат към свлачището.
Дънкан се съсредоточи върху проблясъците от дулото на автомата и пришпори жребеца още по-силно. Щеше да има само един шанс. Копитата звънливо закънтяха по гранита и шията на коня лъсна от пот.
След броени секунди се озова пред снайпериста.
Зърна лицето на мъжа, когато онзи със закъснение разбра измамата. В последния момент конят се опита да завие, но Рен здраво задържа юздите му. Триста и петдесет килограмовият монголски жребец прегази проснатия стрелец и под копитата му захрущяха кости и плът.
Дънкан профуча нататък и препусна надолу по склона към гората. Едва след няколко метра успя да намали и да обърне коня към платото. Скочи от седлото — не за да провери резултата от действията си, защото снайперистът нямаше как да е оцелял, а за да вземе оръжието му и да го използва срещу врага.
За съжаление конските копита бяха прегазили и автомата, който лежеше на скалата с разбит приклад и огъната цев. Въпреки това Рен го вдигна и използва прицела за нощно виждане, за да потърси другарите си.
Кокалис стоеше с димящ пистолет в ръка край едно неподвижно тяло. Санджар току-що беше прерязал гърлото на друг нападател и тъкмо пускаше трупа му на земята. В този момент Дънкан зърна последния от конниците да препуска зад тях и изрева:
— МОНК!
Цвиленето на конете и тропотът на копитата им заглушиха предупредителния му вик.
Можеше само безпомощно да наблюдава как мъжът разсича със сабя гърба на Санджар и с другата ръка вдига автомата си към Монк. Дънкан позна монголеца въпреки обезобразеното му лице — а може би заради него.
Арслан.
Затича натам, макар да знаеше, че е късно.
Човек трябва да се наслаждава на победата си.
Батухан се надвеси над младата монголка, всъщност още момиче. Дрехите на корема й бяха подгизнали от кръв. Определено я биваше с лъка, с един изстрел беше повалила коня му. Постави върха на сабята си между малките й гърди и натисна само колкото да пробие овчия кожух и кожата й и да опре острието в гръдната й кост.
Лицето й се изкриви от болка, ала тя само ледено го гледаше.
Корава, издръжлива порода.
За миг го обзе гордост от своя народ, не че нямаше да изпита удоволствие от убийството й. Спомни си своя любим цитат от Чингис хан: „Не е достатъчно аз да успея — всички други трябва да се провалят“.
Щеше да я награди с бърза смърт.
Виж, американката щеше да умре по-бавно.
Батухан държеше пистолета в другата си ръка, насочен към езерото. Спокойно щеше да залови беззащитната жена, нямаше къде да му избяга.
Усмихна се под маската и се наведе напред, готов за сладостното удоволствие от проникването на сабята в плът — и тогава зад него се разнесе силен плясък.
Господарят на Синия вълк се обърна… и видя тъмна фигура да изскача от езерото, истинска нубийска богиня.
Тя се хвърли към него и замахна към главата му с парче стомана.
Джейда яростно замахна с лоста към главата на звяра.
