Рен се настани до астрофизичката, която се зарадва на физическото му присъствие, на масивното му тяло, дори на топлината, която излъчваше. Той дишаше дълбоко — явно все още я караше на адреналин.
Докато се закопчаваше, Монк се наведе към нея и я докосна по коляното.
— Извинявай за бързането. Не искаме да сме тук, ако казахските органи на реда затворят въздушното пространство заради експлозиите.
Джейда не каза нищо.
„В какво се забърках, по дяволите?“
Докато хеликоптерът набираше височина, Дънкан се взираше в пейзажа под тях. Отдалечаваха се от синьото море и се носеха над ръждиви пустинни пясъци, обрасли с храсталаци, бели като сол плата и изваяни от ветровете скали. Този район донякъде приличаше на Ню Мексико, ако се изключеха камилите и самотните юрти — бели шатри, рязко изпъкващи на по-тъмния фон.
Някой го дръпна за ръкава.
Монсиньор Верона посочи куфара на седалката до Дънкан.
— Scusa5, сержант Рен, бихте ли отворили куфара ми? Искам да се уверя, че всичко е невредимо след дребното премеждие, което ни сполетя в града.
Само свещеник можеше да нарече случилото се „дребно премеждие“.
— Наричайте ме Дънкан, монсиньор.
— Ако вие ме наричате Вигор.
— Дадено.
Дънкан се наведе, вдигна куфара с една ръка, постави го върху коленете си, дръпна ципа и отметна капака. Вътре имаше дрехи, плътно натикани около два предмета, изолирани с черен дунапрен.
— Безпокоя се главно за по-големия — каза духовникът. — Той е по-крехък.
И му даде знак да махне дунапрена.
Дънкан се досещаше за какво се тревожи възрастният италианец и съответно знаеше какво да очаква. Вдигна горната половина на уплътнението и отдолу го зяпнаха кухи очни орбити на череп.
— Бихте ли ми го подали, за да видя дали не е повреден?
Рен се беше сблъсквал с достатъчно смърт в Афганистан, но въпреки това нещо в него потрепери. Изражението на седящата до него Джейда се колебаеше между професионален интерес и отвращение.
Без да обръща внимание на собствената си погнуса, Дънкан бръкна в куфара с две ръце и понечи да извади черепа, но още преди да го докосне, нервните окончания на пръстите му регистрираха вибриращ натиск, стимулиран от реакцията на миниатюрните му магнити.
Изненадан, той се отдръпна и разтърси ръце.
— Няма от какво да се боите — каза Вигор. Беше разчел поведението му погрешно.
Дънкан не отговори и отново протегна пръстите си над черепа. Никога не беше изпитвал такова усещане, едновременно за електричество и нещо мазно — все едно потапяше пръсти в студен гел.
— Какво правиш? — попита Джейда.
Той осъзна как изглежда отстрани.
— Черепът излъчва някакво странно електромагнитно поле. Съвсем слабо, но го има.
Младата астрофизичка свъси вежди.
— Откъде… Защо смяташ така?
Тя не знаеше за магнитите и Дънкан обясни на всички.
— Пръстите ми определено долавят излъчване от черепа.
— Тогава трябва да проверите и древната книга — предложи Рейчъл, пресегна се и я извади от дунапреновата опаковка.
Кожената подвързия беше изтъркана и силно набръчкана.
Дънкан бавно прокара пръсти по повърхността й. Този път трябваше да я докосне, за да регистрира едва доловимите вибрации.
— Още по-слабо… но същото.
— Възможно ли е да е някаква остатъчна радиация? — попита Рейчъл. — Не знаем къде са съхранявани реликвите, преди да стигнат до нас. В близост може да е имало радиоактивен източник.
Джейда се намръщи скептично.
— В багажа си нося апаратура за проучване на сате…
Млъкна и погледна Монк. Едва не се беше изпуснала за действителната им цел, за която двамата италианци не подозираха.
Астрофизичката се прокашля и продължи:
— Имам уреди, с които мога да установя източника на енергия. Гайгерови броячи, мултиметри и прочее. Когато кацнем, ще проверя твърдението на Дънкан.
Той сви рамене.
— Така или иначе, има излъчване. Не мога да обясня
— Тогава колкото по-скоро стигнем на мястото, посочено от отец Йосип, толкова по-доволни ще сме всички — каза Вигор.
Рен се съмняваше. Затвори куфара и отново насочи вниманието си към пустинния пейзаж. След малко забеляза, че търка пръстите си едни в други, сякаш за да се избави от усещането за нещо мазно. Беше му трудно да изрази с думи онова, което долавяше неговото шесто чувство.
По липса на по-подходящ термин Дънкан го определи като „зло“.
8.
От горещите тръби по стените на подземното помещение дълбоко под уланбаторските улици съскаше пара. Газени лампи осветяваха свърталището на клана. Застанал пред своя помощник и най-тесния кръг на клана, господарят на Синия вълк намести вълчата маска, за да скрие по-добре лицето си.
Единствено неговият помощник знаеше истинското му име.
Батухан, което означаваше „решителен владетел“.
— И са се спасили след покушението в Актау, така ли? — попита Батухан помощника си.
