Дънкан се втурна след нея, протегна ръка и посегна към шубата й, ала изкуствената материя се изплъзна от пръстите му. В този миг на пътя й изскочи джогър и я блъсна настрани като сърна, ударена от автомобил. Краткото забавяне позволи на Рен да я хване и той я дръпна към себе си и прехвърли ръка през гърдите й.
С периферното си зрение видя, че мъжът на пейката понечва да се изправи, но Монк го приковава обратно на мястото му.
„Е, не се получи много дискретно“.
Потокът от пешеходци забави ход и започна да ги заобикаля.
Дънкан премести ръката си, за да я обгърне по-здраво, ала там, където трябваше да усети мекотата на гърдите й, имаше само твърда повърхност. Нещо повече, върховете на пръстите му завибрираха — редкоземните магнити бяха регистрирали под шубата силно електрическо поле.
Веднага разбра
— Бомба! — изрева Рен към всички наоколо и особено към партньора си.
Едни пешеходци се пръснаха, други замръзнаха. Рен спринтира към ресторанта. Монк прескочи пейката, заби лакът в лицето на мъжа и го повали по гръб, после отпраши след Дънкан.
Рен извади пистолета си и изстреля два куршума по витрината на заведението, като се целеше встрани от клиентите, после се хвърли с рамо напред и лесно разби стъклото. Около него се посипа звънтящ дъжд от стъклени късчета. Той се приземи вътре и с още един скок стигна до двамата италианци и ги повлече със себе си на пода.
Успя да се обърне навреме, за да види, че Кокалис се мята с главата напред през същия отвор, и в следващия миг отекна оглушителен взрив.
Стъклата на всички прозорци се пръснаха на парчета, придружени от бараж от камъни, пясък и дим. Монк се претърколи странично сред настаналата бъркотия. Дънкан пазеше с тялото си двамата цивилни. Още преди стъкълцата да са престанали да валят по масите и плочките на пода, Рен изправи италианците и викна:
— Бързо, през задния изход!
Старецът се задърпа и посегна към куфара си.
Вместо да спори, Дънкан го грабна от ръката му и чувствайки се като най-скъпоплатеното пиколо, поведе двамата през дима към кухнята. По пътя към тях се присъедини и партньорът му. От няколкото му порязвания течеше кръв, а от якето му още стърчеше парче стъкло.
Ушите на Дънкан пищяха, главата му се пръскаше.
— Можехме да се справим и по-добре — изсумтя Монк.
Тичешком минаха през кухнята и като заобикаляха приклекналите зад плотовете готвачи, изскочиха през задния изход. Навън не намалиха ход. Всички знаеха, че щом е имало две живи бомби, може да има още.
Отдалечиха се от забуления в дим бряг, стигнаха до една по-широка улица и Дънкан спря такси. Качиха се и седналият на предната седалка Кокалис, от чието лице още капеше кръв, каза на шофьора да кара към летището. Пребледнелият казах бързо закима, когато Монк му показа пачка банкноти.
Отпуснаха се едва след като излязоха от града. Дънкан се обърна към жената до себе си и срещна невероятните й карамеленокафяви очи — естествено, щяха да са още по-красиви, ако не се взираха гневно в него.
— Знаех си, че не бива да заминаваме! — изсумтя Рейчъл.
Джейда не знаеше какво прави тук.
Въпреки че не й допадаше отклонението до Казахстан, не можеше да се оплаква от липса на пространство. Астрофизичката се изтягаше на няколко седалки в просторната кабина на синьо-сивия „Юрокоптер ЕС 175“, която спокойно побираше най-малко дванайсет пътници, докато за Аралско море щяха да летят само петима. Дънкан й беше обяснил, че се нуждаели от такъв вертолет заради голямото разстояние, тъй като там, където отивали, нямало удобно летище.
„Поне не съм съвсем откъсната от света“.
Спря да преглежда последните данни за кометата ИКОН на лаптопа си, обърна се към затъмнените прозорци и видя далечното сияние на опашката й — блестяща запетайка на синьото небе. От отсрещната, нощната страна на Земята, небесната гостенка очевидно представляваше невероятна гледка.
Джейда отново насочи вниманието си към видеоматериала от Аляска.
Силен метеорен дъжд буквално пронизваше северното сияние — през няколко секунди, ако не и по-често, към земята се стрелваха сребристи нишки. Над всичко това господстваше кометата — на дисплея ясно се виждаха праховата и газовата опашка. Един огромен метеор прелетя през екрана, придружен от изненадания вик на любителя, който снимаше сцената. Приличаше на огнено копие, избухнало в кълбо фойерверки.
Освен това астрофизичката поддържаше връзка с Центъра за космически и ракетни системи по криптирания сателитен телефон, който й беше дал директор Кроу. В момента го притискаше към ухото си, въпреки че за този разговор не се нуждаеше от криптиране.
— Да, мамо, добре съм. В Калифорния е страхотно.
Не обичаше да лъже майка си, но не можеше да наруши строгата заповед на Пейнтър.
— Наслаждаваш ли се на гледката?
— Разбира се.
„Поне за това не се налага да я лъжа“.
— Ще ми се да бяхме заедно, миличка — каза майка й. — Като някога, когато беше малка.
