Просто пример, помисли си Грей, за налагания от държавата краен култ към личността, представящ Ким Ир Сен и неговите наследници като богове.
Докато се отдалечаваха от пищната гробница, Гуанин се намръщи.
— Според изчисленията строежът на мавзолея е струвал почти един милиард долара… докато в същото време народът на Северна Корея гладува.
Пиърс знаеше, че смъртта на Великия вожд в средата на 90-те години на XX век е съвпаднала с обхваналия страната глад, отнел живота на близо десет процента от населението. Накрая положението толкова се влошило, че в селските райони се стигнало до канибализъм. Предупреждавали децата да не спят навън.
Оттогава животът на севернокорейците не се беше подобрил особено.
Поставената под строги санкции страна още не можеше да се изхранва. Цялата инфраструктура продължаваше да функционира със съвсем оскъден бюджет. Дори фабриките едва работеха поради липсата на резервни части и недостига на електричество.
Имаше само една стабилна промишленост: политическият театър.
Отвсякъде ги заобикаляха мрачни каньони с жилищни блокове. Монотонната сивота тук-там се нарушаваше от високи билбордове и стенописи. Те обаче не рекламираха кока-кола, бира или модерна електроника, а до един представяха в различни версии благосклонния лик на Великия вожд.
Двата автобуса завиха по пуст шестлентов път и пред тях се появи целта на пътуването им: хотел „Рюгьон“. Тази най-висока в Пхенян сграда приличаше на стъклена ракета с три крила, издигаща се към космоса. Но надвисналата над града сто и пет етажна грамада също тъмнееше. Само партерът и няколко светещи прозореца издаваха някакъв признак на живот.
Възнамеряваха да използват почти пустия хотел като плацдарм. С помощта на връзките на Гуанин и щедри подкупи бяха установили, че жена с описанието на Сейчан е била отведена в „кьоуасо“, военен „превъзпитателен“ лагер на няколко километра от столицата.
В една бедна страна, в която се ширеше корупция, парите наистина „говореха“.
В „Рюгьон“ всички щяха да се преоблекат в севернокорейски военни униформи и да се въоръжат. В два часа пред един сервизен изход на хотела щеше да бъде изоставен военнотранспортен камион — всичко това благодарение на най-щедрия подкуп на Гуанин. Щяха да се натоварят на камиона и да атакуват лагера в малките часове на нощта.
Стигнаха до хотела и първият автобус зави по кръглото обръщало и спря под огромния портик.
Рейсът на Грей го последва.
Преди няколко месеца частично бяха отворили „Рюгьон“ след дългогодишни проблеми и отлагания. Строежът му продължил над двайсет години и през цялото време сградата се извисявала пуста и тъмна, горчива метафора за самата столица. На това се дължеше и прозвището му в пресата.
„Хотелът на обречените“.
Пиърс се молеше това име да не се окаже пророческо през следващите часове.
За съжаление не се наложи да чака дори и минута.
Веднага щом първият автобус спря от фоайето с гневни крясъци наизскачаха униформени мъже и с писък на гуми се появиха военни джипове, които до този момент се бяха крили отстрани на сградата.
Бяха попаднали в капан.
Джуланг Делгадо стоеше пред прозорец, който гледаше към съседната стая, и се взираше в изпълнителката на мокри поръчки, прикована на стола за разпити — уред, сякаш излязъл направо от времената на испанската инквизиция. Бяха я съблекли по сутиен и бикини, за да я пречупят психически. Крайниците й бяха стегнати в дебели окови, които позволяваха да поставят тялото на жертвата във всевъзможни мъчителни пози.
В момента я бяха извили назад с изпънат до крайност гръбнак, напрягайки бедрените и раменните й стави. Намираше се в това положение от три часа.
„За да я направят по-отстъпчива, готова да се огъне“ — поясни тогава Хуан Пак и прекалено шумно се засмя на глупавата си шега, сумтейки през шинирания си нос. Очевидно копнееше да си отмъсти, да успокои накърнената си гордост. И за тази цел възнамеряваше да й причини болка, както бяха причинили болка на него.
Позата определено трябваше да е мъчителна. Потта, която лъщеше по голата й кожа въпреки ледения студ в стаята, свидетелстваше за страданията й. Делгадо си представи сгърченото й лице и скърцащите й зъби, но й бяха нахлузили тясна качулка със звукозаглушаващи слушалки, за да ограничат сетивата й и да я принудят да се съсредоточи единствено върху болката.
Севернокорейците си знаеха работата.
А като се имаха предвид мършавите, умиращи от глад създания, които апатично се тътреха из претъпкания до пръсване лагер, не проявяваха по-голямо съчувствие и към собствения си народ. Лагерниците бяха наблъскани по четирийсет в килия, не по-голяма от двуместен гараж. Беше видял двама мъже да се бият за правото да погребат един труп, защото това щеше да им донесе добавка към порциона.
Севернокорейска версия на Аушвиц.
Телефонът в джоба му зазвъня — най-вероятно информация от хотел „Рюгьон“. Там бяха Томас и ударният отряд.
Вместо това чу по-мек глас.
— Джуланг…
Той се усмихна и се поотпусна.
— Наталия, любов моя, защо се обаждаш? Всичко наред ли е?
Представи си издутия й корем, в който спеше неговият син.
