— Става дума за съкровище, в сравнение с което бледнее цялото злато на Тутанкамон. Всичко най-ценно от целия свят се стичало в Монголия и повече никой не го виждал — баснословна военна плячка от Китай, Индия, Персия, Русия. Твърди се дори, че в царската гробница били короните на седемдесет и осемте владетели, които той покорил. Да не споменавам за безценните религиозни реликви, ограбени от безброй черкви, главно руски.
— И досега не са ги открили, така ли?
— За нас е по-важно това, че не е открито
Преди Рейчъл да успее да отговори, телефонът на Вигор започна да звъни. Той припряно го вдигна и видя, че се обажда д-р Конти.
— Изпълних молбата ви, монсиньор Верона. Сравнихме двайсет и петте генетични маркера от хаплотипа на Чингис хан с вашите проби.
— Колко съвпадат?
—
Вигор пребледня и се вторачи в изправения си до масата куфар, осъзнал какво има вътре. Сега разбираше защо някой е готов на убийство, за да се сдобие с реликви, които може би водеха към най-голямото съкровище в света. В куфара си духовникът носеше черепа и кожата, които навярно принадлежаха на най-великия пълководец в историята, човек, почитан от народа си като полубог.
Чингис хан.
— Май си прав — каза Дънкан. — Нашите италиански приятели си имат опашка.
Двамата с Монк Кокалис стояха до павилион за скара край плажа. Морето отразяваше студената слънчева светлина. Денят беше мразовит, но скарата с дървени въглища, на която цвъртяха шишове с месо, сланина и зеленчуци, излъчваше достатъчно топлина и Дънкан трябваше да разкопчае лекото си яке. Наоколо се носеше аромат на персийски подправки и масла и лютеше в очите му при всеки повей откъм морето.
След като кацнаха на международното летище в Актау, те оставиха д-р Джейда Шоу при наетия хеликоптер на недалечната частна писта и се насочиха към центъра на пристанищното градче, за да вземат последните членове на групата. Дънкан знаеше за покушението срещу тях и Монк предложи да подходят предпазливо, за да се уверят, че италианците не са били проследени.
„Ако имат опашка, дай да я отрежем още сега“ — беше заявил Кокалис.
Предложението му се оказа далновидно.
Дънкан признаваше, че може да научи едно-друго от своя по-опитен колега от Сигма.
— Как ще го разиграем? — попита той.
По време на двайсетминутното наблюдение на ресторанта бяха забелязали двама души, които проявяваха неоправдан интерес към мъжа и жената, седящи на маса до прозореца. Заведението се намираше на пешеходната крайбрежна алея, тясна асфалтова ивица, за чието пространство се конкурираха джогъри и велосипедисти. Въпреки че беше ноември, след края на туристическия сезон, центърът на града продължаваше да гъмжи от хора и лесно можеха да забележат всеки, който се мотае подозрително наоколо.
Един тъмнокос мъж, явно азиатец, сгушен в дългата си до коленете шуба с ръце, натикани дълбоко в джобовете, седеше на пейка от отсрещната страна на сградата с гръб към красивата гледка и почти не откъсваше очи от ресторанта.
Не можеше да се каже, че е особено ловък.
Втората подозрителна личност, мършава грозновата жена с високи скули и жестоки очи, имаше същата коса и черти на лицето като партньора си. Носеше черна вълнена шапка и по-къс вариант на неговата кафява шуба и стоеше облегната на улична лампа от отсамната страна на ресторанта.
— Аз ще мина по плажа и ще се приближа в гръб към мъжа — изложи плана си Монк. — Жената остава за теб. Изчакай да заема позиция и по мой знак ще ги хванем едновременно.
— Ясно.
— И ги отведи при нашия джип, като криеш оръжието си под якето. Ще ги завържем и ще ги разпитаме по пътя за летището. Искам да знам кои са и защо са се опитали да взривят моите приятели, по дяволите.
— Според теб защо само ги наблюдават, а не ги нападат?
Монк поклати глава.
— Мястото е прекалено оживено, за да действат посред бял ден. Или пък им е наредено да ги следят и да установят защо са дошли в Казахстан. Каквито и да са намеренията им, няма да ги изпълнят.
Кокалис се отдалечи, спусна се на пясъка и нехайно тръгна по плажа, без да поглежда към седящия мъж. Когато партньорът му преполови разстоянието до него, Дънкан се насочи към жената, като се опитваше да разчете приближаването си така, че двамата да стигнат до съответните си обекти едновременно.
Всичко вървеше по план — докато звънец на колело не привлече вниманието му към асфалтовата алея. Той се обърна и видя, че един велосипедист му дава знак да се отдръпне от пътя. Само на няколко крачки от него жената също се раздвижи.
Когато велосипедистът я подмина, тя го последва и тръгна към партньора си. Монк, който не забеляза това, избра точно този момент, за да се насочи към пейката.
Раменете на жената се напрегнаха и тя се закова на място, очевидно усетила нещо нередно. После се завъртя кръгом и погледът й моментално срещна очите на Дънкан. Може би лицето му по някакъв начин го беше издало или се дължеше на факта, че е американец като другия, който се приближаваше към нейния приятел, но азиатката реагира светкавично и хукна към ресторанта.
„По дяволите…“
