„Ако камиона го няма…“
— Включи фаровете — със свито сърце прошепна Грей на Джуан.
Китаецът се подчини и тясното пространство се освети.
Нищо.
Пиърс се озърна към Гуанин, която го беше последвала отпред.
Тя поклати глава.
— Човекът обеща да докара камиона.
Ковалски стовари дланта си върху вратата.
— Мама му…
Няколко преки по-нататък изведнъж проблеснаха фарове. Появи се голям камион, рязко зави и се понесе към тях.
Грей дръпна ръчката за отваряне на вратата и изскочи навън.
После насочи автомата си към бързо приближаващия се камион.
Гуанин също слезе и натисна оръжието му надолу.
— Нашият е.
Оказа се права. Тъмнозелената машина наби спирачки до тях — китайски модел с висока шофьорска кабина и затворена каросерия. Камионът не беше брониран, но Грей нямаше намерение да се оплаква.
Шофьорът скочи на земята, взе чанта с пари от Гуанин и отпраши.
— Май не си пада по общите приказки — ухили се Ковалски.
Бързо разтовариха униформите и оръжието от автобуса. В каросерията откриха три военни мотоциклета и ги свалиха на улицата. Те щяха да придружават и охраняват камиона.
Петима мъже, които най-много приличаха на корейци и свободно говореха езика, веднага се преоблякоха. Трима се качиха на моторите, двама седнаха в шофьорската кабина. Останалите се натовариха в каросерията.
Освен един смел доброволец, който се съгласи да шофира рейса.
Всичко това се случи за по-малко от пет минути. Автобусът потегли в една посока, камионът и мотоциклетите — в друга. Надяваха се рейсът да примами преследвачите им и да ги забави колкото се може повече. После шофьорът щеше да изскочи и да изчезне в тъмния град.
Грей проследи с поглед отдалечаващия се автобус през задния отвор на каросерията. Щом го изгуби от очи, спусна платнището и огледа тясното пространство. Хората се преобличаха в севернокорейски униформи.
Вниманието му привлече едно татуирано лице, което го наблюдаваше в мрака.
И двамата се тревожеха за едно и също.
Как щяха да реагират похитителите на Сейчан, когато научеха за бягството им? Дали щяха да я преместят, или да я убият веднага?
И най-важно: колко време им оставаше, за да я спасят?
Сейчан се гърчеше на стола — под нокътя й бавно проникваше стоманена игла. От същата й ръка вече стърчаха още четири. Болката я пронизваше чак до раменете. Дишаше тежко през нос и стискаше зъби. Нямаше да закрещи!
Приведен над ръката й, инквизиторът седеше на табуретка с безизразно, но напрегнато съсредоточено лице, сякаш й правеше маникюр.
На флуоресцентната светлина зад него студено лъщяха другите му инструменти за разпит. Тя знаеше, че целта е чисто психологическа, предупреждение за онова, което ще се случи, ако продължава да упорства.
Вторият мъж в стаята се приближи и застана от другата страна, нервно стиснал малките си ръце.
— Кажи кои са американците — повтори Пак. Гласът му звучеше високо и носово заради получената травма. — И ще те оставим на мира.
„Как пък не!“
Сейчан разбираше, че възнамеряват да изкопчат от нея всичко, каквото могат. Следващите й дни обещаваха безкрайни мъчения. Най-много се страхуваше не от лъскавите бургии на бормашината, нито от заплахите, че ще я изнасилят, а че накрая ще се пречупи, че ще им каже всичко — лъжа или истина, тогава вече нямаше да има значение.
И все пак намираше утеха там, където можеше.
Щом я разпитваха за Грей и Ковалски, двамата най-вероятно се бяха спасили. Грей до последния си дъх нямаше да се откаже от опитите си да се добере до нея.
„Но дали ще издържа дотогава?
И дали изобщо му е известно къде съм?“
Тя прогони надеждата — знаеше, че този път води само към слабост. В крайна сметка щеше да е по-добре той да не се опитва да я освободи, защото това означаваше да го убият.
Инквизиторът, представен й като Нам Куон, внимателно постави миниатюрни електрически щипки на краищата на петте игли. После заговори тихо, без да я поглежда, шепнешком, почти извинително:
— Електрическият удар ще предизвика усещането, че едновременно изтръгват всичките ти нокти. Ще изпиташ невъобразима болка.
Сейчан не го слушаше. Знаеше, че той иска да я накара да си
Д-р Пак се надвеси над лицето й.
— Кажи ни кои са тези американци.
Тя се вторачи в очите му и се усмихна ледено.
— Те са хората, които ще ти откъснат ташаците и ще ги хвърлят на свинете.
Кореецът гневно присви очи и в този момент Сейчан заби главата си в лицето му.
Ученият изрева и политна назад. От носа му отново шурна кръв.
— Започвай! Накарай я да крещи! — викна Пак.
Нам Куон запази хладнокръвие и спокойно завъртя едно копче.
— Това е най-ниският волтаж — осведоми я и натисна някакъв ключ.
Хуан Пак получи каквото искаше.
Прониза я болка. От гърлото й се изтръгна вик, по-скоро от изненада, отколкото от самото страдание. Електричеството разтърси тялото й и ръката й се превърна в огън. Яките й мускули с конвулсивно треперене се бореха с оковите.
През червените пламъци тя видя, че вратата зад Куон и Пак се отваря.
