Последва размяна на реплики с много жестикулиране от страна на Монк. Спомена се името на монсиньор Верона. След още цяла минута дискусии Кокалис се върна при хеликоптера.
— Твърдят, че отец Йосип бил в кораба. Опитах се да ги убедя да повикат свещеника навън, за да се уверим, че не ни готвят някакъв капан, но те отказаха.
— Предполагам, че параноята му вече е взела невероятни размери — отбеляза Вигор.
Джейда долови в думите му нещо недоизречено, сякаш Верона криеше нещо за свещеника от тях.
— Ще се срещна с него насаме — заяви той и скочи от вертолета.
— В никакъв случай — отсече Рейчъл и го последва.
— Няма да се делим.
— Ще отидем всички заедно — реши Монк, но после се обърна към астрофизичката. — Все пак може би е по-добре ти да останеш в хеликоптера.
Тя се замисли за няколко секунди, ала накрая поклати глава и призова на помощ цялата си смелост.
— Не съм пропътувала половината свят, за да вися тук сама.
Кокалис кимна, надникна в кабината и извика на пилота:
— Ще поддържаме радиовръзка. Заключи люковете, но бъди готов за спешно излитане в случай на необходимост.
Пилотът му отговори с вдигане на палци.
— Дадено!
Отидоха при Дънкан и Джейда застана до него. Той й намигна успокоително — което за нейна изненада й подейства.
Както може би и автоматът в ръцете му.
От предната дясна седалка на ландроувъра слезе непознат мъж. Колкото нея на ръст и приблизително на същата възраст, с рошава тъмна коса и традиционно наглед казахско облекло, състоящо се от широк панталон, дълга риза и елек от овча кожа. Приближи се до тях с празни ръце, но на лявата му китка Джейда видя широка кожена гривна.
Мъжът високо изсвири с уста и в отговор се разнесе остър крясък.
Отгоре се спусна тъмен силует и полетя като камък към него. Точно преди да се блъсне в тялото му, птицата описа широк кръг, острите й нокти се забиха в кожения предпазител и соколът сви широките си криле. Тъмните му очички оглеждаха подозрително новодошлите — докато мъжът не нахлузи на главата му малка кожена качулка.
Непознатият се обърна към тях и почтително кимна на Вигор.
— Отец Йосип ми е показвал снимки на скъпия си приятел, монсиньор Верона. Добре дошли. — Говореше английски безупречно, с отчетлив британски акцент. — Аз съм Санджар, а този мой пернат другар с проклет нрав се казва Херу.
Вигор се усмихна.
— Египетският бог, когото гърците наричали Хор.
— Точно така. Небесният бог с глава на сокол. Елате с мен. Отец Йосип много ще ви се зарадва.
И поведе групата към изрязаната в ръждивия корпус врата. Ландроувърът се отдалечи наляво, заобиколи кърмата и се скри от поглед.
Монсиньор Верона изви глава и огледа високия борд на заседналия в пясъците плавателен съд.
— И отец Йосип през цялото това време е живял в кораба, така ли?
— Не
Санджар се приведе и потъна в тъмната вътрешност.
Джейда последва Дънкан и се озова в просторния трюм. През изтеклите десетилетия природните стихии бяха разяли корпуса и отвътре и му бяха нанесли тежки поражения, превръщайки го в гниеща катедрала от ръждив метал.
Далеч надясно астрофизичката забеляза ландроувъра, паркиран в импровизиран гараж, който го защитаваше от стихиите.
— Насам. — Санджар посочи наляво към открито стълбище, по чийто парапет имаше ивици ръжда, извади от джоба си фенерче, включи го и ги поведе надолу.
Когато слязоха на по-голяма дълбочина, стоманените стъпала изведнъж се замениха с каменни. През една дупка в дъното на кораба се спускаше стръмен, изсечен в пясъчника проход, който водеше към грамаден лабиринт под разпадащото се морско чудовище. Тъмни шахти се отклоняваха от главния тунел и свързваха мрежа от помещения, още коридори и ниски галерии.
Тук долу като че ли можеше да се побере цяло село.
— Кой е построил всичко това? — попита Дънкан.
— Първо наркотрафиканти в началото на седемдесетте, после в края на осемдесетте го разширили местни бойни групи. След обявяването на независимостта на Казахстан през деветдесетте комплексът бил изоставен. Отец Йосип го откри и установи тук базовия си лагер, за да работи необезпокоявано и далеч от любопитни очи.
Под тях се появи светлина. Когато се приближиха, Санджар изключи фенерчето и го прибра в джоба си. Соколът на китката му се разшава и прошумоля с пера.
След малко стигнаха най-долното ниво. Стълбището водеше към изкуствена пещера, голяма колкото баскетболно игрище. От нея излизаха други коридори, но нямаше нужда да продължават нататък.
Помещението приличаше на средновековна библиотека, в която се е заселил патологичен вещоман. Книжни лавици се огъваха под тежестта на томовете, бюра бяха затрупани под планини от документи и бележници, чирепи от строшени съдове и дори тук-там прашасали кости. На стената висяха схеми и карти, някои съдрани, други покрити толкова плътно с бележки, че бяха станали нечетивни. На друга стена бяха нарисувани с тебешир диаграми със свързващи или разделящи стрелки, сякаш някой проектираше исполинска машина на Руб Голдбърг.
В центъра на хаоса стоеше очевидният господар на това място.
