— Май се отклонихме от темата. — Рен реши да се върне на въпроса за св. Тома и неговото предсказание за края на света. — Дай да резюмираме твоите три факта. Човешкият мозък функционира квантово, тъмната енергия е функция на квантовата механика и някои индивиди са свръхчувствителни към електромагнитни полета.
Астрофизичката го погледна, за да види дали е успял сам да стигне до крайния извод. Той прие предизвикателството.
— Ти смяташ, че свети Тома е бил радиестезист и поради това особено се е влияел от излъчваната от кръста тъмна енергия, която е огънала квантовото поле в мозъка му и му е пратила видение за това събитие.
— Има и по-просто обяснение.
— Какво например?
— Че е било чудо.
Дънкан въздъхна.
— Наука или чудо, пак ми е странно, че Окото Господне и вътрешното око на свети Тома случайно са видели събитието да се случва в един и същи момент.
— А „Бог не си играе на зарове със света“ — цитира тя думите на Айнщайн.
„Много мило“.
— Едва ли е случайно — отвърна Джейда. — Не забравяй, времето е просто измерение. То не тече нито назад, нито напред.
— С други думи, „разграничаването на минало, настояще и бъдеще просто е упорита илюзия“, така ли? — Дънкан я погледна с повдигнати вежди. — Виждаш ли, и аз мога да цитирам Айнщайн.
Тя се усмихна широко и заприлича на седемнайсетгодишно момиче.
— Тогава си представи времето като точка в пространството. Окото Господне и вътрешното око на свети Тома се плъзват към нея, най-вероятно когато образуваната от тъмна енергия корона на кометата е стигнала най-близо до Земята. И там засядат като грамофонна игла, попаднала в дълбока драскотина на плочата, и започват безкрайно да повтарят една и съща музика.
— Или в нашия случай, едно и също
Джейда кимна.
— А какво според теб ще се случи после?
— Ако се съди по информацията на директор Кроу за събитията на Антарктида, предполагам, че когато достигне своя максимум, короната от тъмна енергия ще огъне пространство-времето към Земята, също като гравитацията при нормални обстоятелства.
— Защото „тъмната енергия и гравитацията са тясно свързани концепции“ — цитира този път самата нея Дънкан.
— Точно така. Само че вместо
— Звучи много обнадеждаващо.
— Това е само теория.
Рен обаче забеляза изражението й и разбра, че тя е убедена в предположението си.
След това Джейда замълча задълго, сякаш нещо я глождеше.
— Какво има? — попита той накрая.
— Не знам. Като че ли ми убягва нещо.
В този момент нечий вик насочи вниманието им напред. Бяха стигнали до края на опасния скален перваз и нататък се разкриваше обширно плато. Острият планински връх се издигаше точно пред тях.
Санджар препусна към групата, следван отвисоко от сокола си.
— Стигнахме Вълчия зъб!
— Виждаш ли, не беше чак толкова зле — каза Дънкан на Джейда. — Най-тежката част от пътя мина. Нататък би трябвало да е по-лесно.
— Открихме ги — докладва по телефона Арслан.
Батухан — седеше в кабинета си в сградата на парламента — махна на секретарката да излезе.
Секретарката беше младо момиче, облечено в тясна рокля и сако. Въпреки че дрехите й бяха съвсем европейски и в тях нямаше нищо традиционно, Батухан харесваше плътно прилепналата към тялото й кройка. Някои западни обичаи щяха да се възприемат в нова Монголия, империя, която Батухан възнамеряваше да създаде с богатството на Чингис хан.
Вече си представяше какво ще направи, когато намери гробницата. Първо щеше да избере и изнесе най-ценните предмети, съкровищата, които щяха да бъдат претопени или продадени на свободния пазар. После щеше да съобщи откритието си на света и да превърне славата във власт. Искаше да е най-богатият човек не само в Монголия, но и в цяла Азия. Щеше да завладее света като своя предшественик в миналото, построявайки могъща държава, начело на която щеше да стои той.
Само че преди това трябваше да реши някои проблеми.
След черната виелица в Казахстан един от хората на Арслан се беше върнал при Аралско море, за да потвърди смъртта на западняците и да прибере изоставения хеликоптер — и бе установил, че той е изчезнал.
Нямаха представа дали пилотът е избягал сам, или се е спасил още някой. Батухан не се страхуваше от последици лично за себе си, тъй като единствено Арслан знаеше кой е. И все пак прати шпиони из степите между Улан Батор и Хентий. Искаше да наблюдават всички пътища, които водят натам, в случай че евентуално оцелелите се опитат да продължат издирването на гробницата в свещената планина.
Честно казано, не очакваше в тази мрежа да се хване нещо. Шпионите бяха пратени главно да охраняват планината, където според легендите бе погребан Чингис хан. Той пък щеше да проучи откраднатите реликви и да опита да установи местонахождението на гроба.
Жалко, че отец Йосип трябваше да умре преди да успее да го разпита. Знаеше се, че Чингис е мразил изтезанията. Батухан смяташе това за най-голямата слабост на хана.
А сега и тази новина…
— Какво ще наредите да направя? — попита Арслан.
— Много ли са далече?
