Пиърс бързо приключи с деловите въпроси и се сбогува. Щом се отдалечиха от кабинета, пъхна в ухото си миниатюрна слушалка.
— Мислиш ли, че успяхме да събудим достатъчно подозренията му с всички тези приказки за вълци? — прошепна му Сейчан.
Грей съвсем скоро получи отговор на този въпрос. Чу Батухан да разговаря със секретарката си и да отменя останалите си ангажименти. После вдигна телефона и гласът му придоби по-сурови заповеднически нотки.
— Заминавам извън града. Докато ме няма, охранявайте стоката в склада. Денонощно.
Грей направи на Сейчан знак с палец нагоре.
Беше предполагал, че ще успеят да го разтревожат достатъчно, за да ги отведе при откраднатите реликви, но и това вършеше работа. Според информацията на Кат за имотите на монголския министър той притежаваше само един склад в столицата.
На улицата Грей спря такси. Бързо прекосиха града, който представляваше странна смесица от пищни монголски дворци, правоъгълни сгради от съветско време и ведри будистки манастири. Над всичко това висеше мъждива пелена, образувана от мръсния въздух и смога.
Пиърс се отпусна на седалката до Сейчан, пъхна ръката си в нейната и нежно й прошепна в ухото:
— Случайно да ти се пълзи по канали?
Тя се усмихна.
— Винаги си знаел как да накараш едно момиче да се почувства изключително!
Слънцето се спускаше ниско над хоризонта. Сейчан стоеше до Грей, който повдигна капака на отвор, водещ към топлофикационните тунели под най-студената столица в света. От недрата на града блъвна топъл въздух.
Заедно с него долетя тиха песен като от далечен детски хор.
Звучеше смущаващо мило — идвайки тъкмо от този душен подземен свят.
— Там долу живеят хора — каза Пиърс.
Сейчан беше прекарала достатъчно време в такива скривалища, за да избяга от студа и да търси компанията на други бездомни деца. При високата безработица в Улан Батор по време на прехода от комунизъм към демокрация през цепнатините пропадаха много хора, включително деца.
Грей се спусна пръв. Действията им останаха незабелязани в сенките на недалечния жилищен блок. Намираха се само на няколко преки от целта си. Кат беше успяла да открие схема на склада в общинския архив на Улан Батор. Оказа се, че тунелите водят точно под сградата и че могат да проникнат в нея по топлопроводите.
Сейчан заслиза по стълбата и ясният студен ден моментално се смени с топъл мрак. С всяка следваща скоба ставаше все по-горещо, почти непоносимо. А после усетиха всепроникващата смрад на боклуци и изпражнения.
Пиърс включи фенерчето си и скочи на пода.
Сейчан го последва и се приведе ниско, след като едва не се изгори на една от тръбите на тавана. Извади своето фенерче и плъзна лъча по проходите, които се разклоняваха в четири посоки. В единия зърна припряно движение, проблясък на дребно уплашено лице.
След това — нищо.
Дори песента беше стихнала.
Предполагаше, че властите редовно претърсват тунелите и пращат децата в домове за малолетни престъпници, които едва ли бяха по-добри от севернокорейския лагер.
„Нищо чудно, че бягат“.
— Натам — каза Грей и тръгна в посоката, където трябваше да е складът.
На два пъти се наложи да се консултират с картата. Накрая Грей махна на Сейчан да спре.
— Следващата стълба би трябвало да води до склада. Ще можем да се възползваме от елемента на изненада съвсем за кратко и нямаме представа колко охранители ще заварим там.
— Ясно.
„С други думи, действай бързо“.
Сейчан намести очилата си за нощно виждане. Грей също носеше такива и с тях приличаше на насекомо с изпъкнали очи.
Тя му даде знак да тръгне пръв — по-нататък трябваше да пълзят на четири крака. Докато Пиърс се отдалечаваше, Сейчан усети, че нещо я хваща за глезена.
Тя се завъртя с пистолет със заглушител в ръка.
И се озова пред десетинагодишно момиченце с леко дръпнати очи и широки скули, сякаш огледален образ на собственото й минало. При вида на оръжието детето се присви.
Сейчан отпусна пистолета и освободи крака си от пръстите на детето.
— Какво искаш? — прошепна на виетнамски, тъй като знаеше, че е близък до монголския.
Момиченцето кимна след Грей или поне в посоката, в която се движеше той. После поклати глава и подръпна крачола й, сякаш за да я накара да се върне.
Предупреждаваше я за опасност.
Децата, които живееха тук, очевидно бяха решили, че двамата с Пиърс не са от полицията. И сигурно се бяха досетили за целта им. Явно бяха имали срещи с охраната на склада — при това неприятни. Опитът да ги предупредят най-вероятно не се дължеше на загриженост за двамата чужденци, а за самите тях. Каквото и да се случеше, сигурно щеше да има ужасни последици за малките бездомници.
И по всяка вероятност бяха прави.
Намерилите убежище в тези тунели неминуемо щяха да бъдат подложени на жестоко наказание. Ала Сейчан с нищо не можеше да им помогне. Нямаше как да промени суровия и несправедлив свят. Бяха й го набивали в главата достатъчно убедително, докато го научи.
„Съжалявам, мъниче. Бягай колкото може по-надалеч оттук“.
Опита се да изрази тази мисъл.
— Ði — каза на виетнамски. „Върви“.
