Мирей бе достатъчно близо, за да забележи колко е красив. Дългата му кестенява коса се стелеше по раменете. Големи очи в синьо-сив нюанс, обрамчени от тъмни мигли, подчертаваха светлата кожа. Тесният римски нос бе леко закривен надолу. Красиво изваяните устни се извиха презрително при вида на шумната тълпа.
След това го видя да подава ръка на някой в каретата. От там слезе красиво момиче на не повече от петнайсет години, толкова бледо и крехко, че Мирей се уплаши. Момичето приличаше на войника и Мирей реши, че са брат и сестра, а нежността, с която той й помогна да стъпи на земята, я убеди в предположението й. И двамата бяха дребни, но със стройни съразмерни тела. Приличат на романтична двойка, каза си Мирей, все едно са герои на някоя приказка.
Всички пътници, които слязоха от каретата, изглеждаха стъписани и много уплашени, докато изтупваха праха от дрехите си, но никой не бе по-объркан от младото момиче, което стоеше вече недалеч от Мирей. Беше пребледняло като платно, трепереше и всеки момент щеше да припадне. Войникът се опита да й помогне, за да минат през множеството, когато някакъв старец, застанал близо до Мирей, посегна и стисна младежа за ръката.
— Как е пътят до Версай, приятелю? — попита той.
— На ваше място не бих се опитвал да тръгна към Версай тази вечер — отвърна любезно войникът, ала достатъчно високо, за да го чуят всички наоколо. — Разбойниците са се развилнели и сестра ми е много разстроена. Пътуването ни отне почти осем часа, спираха ни дванайсет пъти от „Сен Сир“…
— „Сен Сир“ ли? — извика Мирей. — Идвате от „Сен Сир“? Но аз отивам там! — При тези думи младият войник и сестра му се обърнаха към нея.
— Това е госпожица! — възкликна момичето, погледна странната ливрея на Мирей и напудрената й коса. — Преоблечена е като мъж!
Войникът огледа преценяващо Мирей.
— Значи заминавате за „Сен Сир“? — попита той. — Надявам се нямате намерение да постъпите в абатството.
— Да не би да идвате от училището към абатството „Сен Сир“? — попита Мирей. — Трябва да съм там още тази вечер. Много е важно. Разкажете ми какво е положението.
— Не можем да се бавим тук — отвърна войникът. — Сестра ми не се чувства добре. — Прехвърли едната чанта на рамо и се запромъква през тълпата.
Мирей ги последва, повела коня си. Когато най-сетне си измъкнаха от навалицата, момичето извърна тъмните си очи към Мирей.
— Вероятно отивате в „Сен Сир“ по важни дела — отбеляза то. — Пътищата са твърде опасни. Много сте смела, щом се решавате да тръгвате сама в тези времена…
— Макар конят ви да е отличен — допълни войникът и погали животното. — Ако не бях поискал отпуск от армията, когато затвориха школата, за да отведа Мария-Ана до вкъщи…
— Затворили са „Сен Сир“? — възкликна Мирей и стисна ръката му. — И последната ми надежда угасна!
— Приятелки ли имате там? — попита загрижено малката Мария-Ана. — Да не би да са роднини? Нищо чудно да ги познавам…
— Щях да поискам убежище — започна Мирей, ала замълча, защото не бе сигурна колко може да разкрие пред тези непознати. Нямаше голям избор. След като школата бе затворена и единственият й план пропадаше, трябваше да мисли за промяна на намеренията си. Какво значение имаше на кого ще се довери, след като бягството й бе невъзможно.
— Не познавам никого там — започна тя, — но се надявах дами помогнат да открия абатисата от старото си абатство. Името й е мадам Дьо Рок.
— Така ли? — извика развълнувано младото момиче и стисна пръстите на Мирей с удивителна за крехката си физика сила. — Абатисата на „Монглан“? — Стрелна с бърз поглед брат си, който остави багажа на земята и синьо-сивите му очи се впиха в Мирей.
— Значи идвате от абатството „Монглан“? — Когато Ми рей кимна, вече по-предпазливо, той бързо добави: — Майка ми познаваше абатисата на „Монглан“ — от години са близки приятелки. Тъкмо по препоръка на мадам Дьо Рок сестра ми беше изпратена в „Сен Сир“ преди осем години.
— Познавам абатисата много добре — потвърди шепнешком и сестра му. — Преди две години, докато беше на посещение в училището, тя проведе с мен няколко поверителни разговора. Преди да ви разкажа… Госпожице, да не би да сте от последните… останали в абатството „Монглан“? Ако е така, ще разбера защо зададохте този въпрос. — Тя отново поглед на брат си.
Мирей усети как ударите на сърцето й отекват в ушите. Нима бе просто съвпадение, че се натъкна на хора, близки с абатисата? Можеше ли да се надява, че тя им се е доверявала? Беше прекалено опасно да разчита на това. Мария-Ана усети колебанието й.
— Очевидно предпочитате да не обсъждате този въпрос пред толкова много хора — започна тя. — И сте напълно права. Ако поговорим, може взаимно да си помогнем. Знаете ли, преди да си тръгне от „Сен Сир“, абатисата ми повери специална мисия. Може би разбирате какво имам предвид. Предлагам да ни придружите до близката странноприемница, където брат ми е запазил стаи. Там ще поприказваме на спокойствие…
