— В „Монглан“ имаше съкровище — призна най-сетне тя. — Знам, защото помагах със собствените си ръце да го извадим. — Братът и сестрата се спогледаха за миг, но бързо насочиха очи към нея. — Съкровището бе колкото ценно, толкова и опасно — продължи Мирей. — Отнесено е в „Монглан“ преди хиляда години от осем маври, родени по бреговете на Северна Африка, за които говорите. Аз съм се запътила натам, за да открия тайната на това съкровище…
— Значи трябва да ни придружите до Корсика! — извика Елиза и се приведе развълнувано напред. — Островът ни е на половината път до мястото, към което отивате. Докато пътуваме, брат ми ще ни закриля, а щом пристигнем, можете да разчитате на помощта на семейството ни.
Онова, което казва, е истина, мислеше си Мирей, ала не биваше да забравя още нещо. В Корсика тя щеше да бъде все още на френска територия и можеше лесно да попадне в ръцете на Марат, който дори в момента я търсеше по улиците на Париж.
Имаше и още. Докато наблюдаваше пламъка, трепкащ сред разтопения восък, тя усети друг тъмен пламък да се разгаря в мислите й. В този момент чу шепота на Талейран, докато бяха сред смачканите чаршафи и той държеше вдигналия се на задните си крака жребец от шаха: „И втурна се напред друг кон, що бе червен на цвят и със сили бе дарен да отнеме мира от земята и хората щяха един друг да се избият, щеше да му се даде тежък меч.“
— Името на меча бе „Отмъщение“ — изрече на глас Мирей.
— Меча ли? — попита Наполеон. — Какъв меч?
— Червеният меч на разплатата — обясни тя.
Докато светлината в помещението бавно се стопяваше, Мирей съзря отново буквите, които бе виждала ден след ден през детството си, изсечени над портата на абатството „Монглан“:
Проклет да бъде онзи, що сравни тез зидове със земята.
Единствено ръката Господня има право да спира Краля.
— Възможно е да сме извадили нещо повече от древно съкровище от стените на абатството „Монглан“ — призна тихо тя. Въпреки че нощта бе гореща, младата жена усети студена тръпка да пролазва към сърцето й и да го докосва с ледените си пръсти. — Може би — продължи тя — сме събудили някое древно проклятие.
Остров Корсика, подобно на остров Крит, искри досущ скъпоценен камък, както го описва поетът, „сред вълните на тъмно като вино море“. На трийсетина километра от брега, въпреки че вече бе зима, Мирей усети наситения аромат на здравец, примесен с мирис на градински чай, розмарин, лавандула и глог, избуял гъсто навсякъде по острова.
От палубата на малкото корабче, което се клатушкаше застрашително по високите вълни, погледът й попадна на мъглата, която ту скриваше, ту отново показваше планински върхове, опасни виещи се пътища, ветрилообразни водопади, превръщащи скалите в дантела. На моменти булото на гъстата мъгла се стелеше толкова ниско, че не можеше да се разбере къде свършва морето и къде започва островът.
Загърната плътно в дебела вълнена наметка, Мирей си поемаше дълбоко дъх и наблюдаваше как островът приближава. Беше болна, тежко болна и причината не бе разбунтувалото се море. Откакто тръгнаха от Лион, не спираше да повръща.
Елиза бе застанала до нея на палубата и държеше ръката й, докато моряците забързано сваляха платната. Наполеон бе слязъл в трюма, за да прибере вещите им, преди да акостират.
Дали причина за неразположението й не беше водата в Лион, питаше се Мирей. Може би се дължеше на трудното пътуване през долината на Рбна, където бяха попаднали сред воюващите армии, които водеха битки за Савой, част от кралство Сардиния. Наполеон продаде на пети армейски полк коня й, който ги следваше, вързан за пощенската кола. Оказа се, че офицерите са загубили повече коне, отколкото хора по време на битката, така че Мирей спечели солидна сума, която бе повече от достатъчна, за да плати за предстоящото пътуване и дори да й остане.
През всичкото това време състоянието й се влошаваше. С всеки изминал ден малката Елиза ставаше все по-мрачна, докато хранеше с лъжица „госпожицата“, и на всяка спирка поставяше студени компреси на челото й. Само че стомахът на младата жена не успяваше да задържи нищо много преди корабът им да потегли от пристанището в Тулон и да се насочи през развълнуваното море към Корсика. Когато се огледа в един от изпъкналите люкове на борда на кораба, тя забеляза колко е бледа, как са хлътнали бузите й. Оставаше на палубата колкото можеше, но дори студеният солен въздух не успяваше да й върне жизнеността, която за Мирей открай време бе нещо естествено.
Ето че сега, докато Елиза стискаше ръката й и двете стояха сгушени една до друга на палубата, Мирей тръсна глава, за да избистри мислите си и да прогони новата вълна от гадене. Не можеше да си позволи слабост в този момент.
Сякаш небесата я чуха, защото тъмната мъгла започна да се вдига, слънчевите лъчи пробиха и се отразиха във водата като златни стъпала, които да я посрещнат при пристигането й в Аячо.
