Минали са десет години, каза си Мирей, от срещата на тези две жени, толкова различни по произход. Едната е израснала на примитивен остров, сражавала се е редом със съпруга си в планините, родила е осем деца, докато другата, със знатно потекло и високообразована, се бе отдала на Бог. Каква ли връзка е имало между тях, за да повери абатисата тайната си на тази девойка. Когато са се видели за последен път, малката е била около дванайсет-тринайсетгодишна.
Елиза вече й обясняваше:
— Посланието, което абатисата ми повери, бе за мама. Толкова е тайно, че дори не посмяла да го напише. Трябва да го повторя едва когато я видя. По онова време нито абатисата, нито аз предполагахме, че ще изминат цели две дълги години, че революцията ще преобърне и живота ни, и всичките ни надежди да пътуваме. Страхувам се, защото не предадох съобщението по-рано — това може да се окаже от значение. Абатисата ми разказа, че има хора, които заговорничат да й отнемат съкровището, известно на малцина, а то е скрито в „Монглан“!
Гласът на Елиза се бе превърнал в шепот, въпреки че тримата бяха останали сами в кръчмата. Мирей се стараеше да не се издаде, ала сърцето й биеше толкова силно, че сигурно останалите двама чуваха ударите му.
— Беше дошла в „Сен Сир“, толкова близо до Париж — продължи Елиза, — за да научи кой се опитва да го открадне. За да защити съкровището, се наложило да го извади от абатството.
— И какво е това съкровище? — попита немощно Мирей. — Каза ли ви абатисата?
— Не — отвърна Наполеон вместо сестра си. Той наблюдаваше внимателно Мирей. Дългото му овално лице изглеждаше бледо на слабата светлина, която проблясваше по кестенявата коса. — Сигурен съм, че знаете легендите за абатствата в Баските планини. Във всяко едно от тях се пази свещена реликва. Според Кретиен дьо Троа45 Свещеният Граал бил скрит и в „Монсалва“46, и в Пиринеите…
— Госпожице — прекъсна го Елиза, — тъкмо затова исках да поговоря с вас. Когато ни казахте, че идвате от „Монглан“, реших, че ще хвърлите светлина върху тайната.
— Какво съобщение ви повери абатисата? — прошепна Мирей.
— През последния ден от престоя си в „Сен Сир“ — отвърна Елиза, като се приведе над масата, а пламъкът на свещта хвърли златист отблясък по кожата й, — абатисата ме повика в покоите си. „Елиза, започна тя, поверявам ти тайна мисия, като на осмото дете на Карло Бонапарт и Летиция Рамолино. Четирима от братята и сестрите ти са починали като деца; ти си първото момиче, останало живо. Затова си много специална. Кръстена си на велика владетелка, наричана Червената. Тя е създала знаменития град Куар, прочул се по-късно по цял свят. Трябва да отидеш при майка си и да й предадеш, че абатисата на «Монглан» е казала следното: «Елиса Червената се надигна — осмицата се завръща.» Това е всичко, но Летиция Рамолино ще разбере какво означава и какво трябва да направи!“
Момичето замълча и погледна Мирей. Наполеон също се опита да разбере реакцията й, ала Мирей не разбра нищо от съобщението. Каква бе тайната, която абатисата бе предала във връзка с прословутите шахматни фигури? Някаква идея се мярна в съзнанието й, ала не успя да я улови. Наполеон се протегна, за да напълни чашата й, така и не разбра кога бе успяла да изпие първата чаша.
— Коя е тази Елиса от Куар? — попита объркана тя. — Несъм чувала нито името, нито града, който е основала.
— Аз съм чувал — отвърна Наполеон. Облегна се назад, лицето му се скри в сенките, докато вадеше изпокъсано томче от джоба си. — Любимият съвет на майка ни открай време е: „Разлистете Плутарх, потърсете в Ливий“ — усмихна се той. — Направих нещо повече, защото открих нашата Елиса в „Енеида“ на Виргилий — макар и римляните, и древните гърци да са предпочитали да я наричат Дидона. Била родом от град Тир в древна Финикия. Избягала от града, когато брат й, царят на Тир, убил съпруга й. Открила убежище на бреговете на Северна Африка и създала град Куар, наречен така на богинята Кар, която я закриляла. Познаваме този град под името Картаген.
— Картаген! — извика Мирей. Мислите й препускаха и тя започна да намества частите на загадката. Някогашният град Картаген се намираше на не повече от осемстотин километра от Алжир! Земите там бяха на берберите — и Триполи, и Тунис, и Алжир, и Мароко бяха свързани с едно — в продължение на пет хиляди години са били управлявани от бербери, прадедите на маврите. Неслучайно посланието на абатисата посочваше страната, към която се бе насочила.
— Виждам, че това ви говори нещо — отбеляза Наполеон, прекъсвайки мислите й. — Защо не го споделите с нас?
Мирей прехапа устни и се загледа в пламъка на свещта. Те й се бяха доверили, а тя все още пазеше своята тайна. Щом искаше да спечели играта, която бе започнала, й трябваха съюзници. Не виждаше опасност да им разкаже онова, което знае, може би щеше да се добере по-близо до истината.
