Наполеон бе на палубата, готов да скочи на брега, за да помогне да закачат корабното въже за кея. Пристанището на Аячо бе оживено и многолюдно. Наблизо бяха хвърлили котва бойни кораби. Мирей и Елиза гледаха любопитно как френските войници изтеглят такелажа и подтичват по палубите.
Френското правителство бе издало заповед Корсика да нападне съседна Сардиния. Докато пренасяха провизии на корабите, Мирей чу как френските войници и членове на Корсиканската национална гвардия спореха дали атаката трябва да започне веднага.
Мирей чу вик откъм кея. Вгледа се и съзря Наполеон да се промъква сред множеството към дребна слаба жена, хванала във всяка ръка по едно дете. Когато Наполеон я привлече в прегръдките си, Мирей забеляза червеникавокестенявата коса, белите ръце, които обвиха врата на младежа, а двете деца заподскачаха около майката и сина.
— Това е майка ни, Летиция — прошепна Елиза и погледна с усмивка Мирей. — С нея са сестра ми Мария-Каролина и брат ми Жироламо, който беше още бебе, когато заминах за „Сен Сир“. Наполеон си остава любимецът на мама. Да отидем при тях. — Двете се спуснаха на оживения кей.
Летиция Рамолино Бонапарт бе наистина дребна жена. Макар и слаба като тръстика, тя излъчваше достолепие. От далече впи поглед в Мирей и Елиза. Светлосините й очи изглеждаха прозрачни като лед, а лицето й бе сдържано и бистро като напъпил цвят в езерни води. Макар да стоеше напълно спокойно, присъствието й не оставаше не забелязано сред хаоса. Младата жена имаше чувството, че познава отнякъде Летиция.
— Скъпа майко — възкликна Елиза и я прегърна, — нека ти представя новата ни приятелка. Пратеничка е на мадам Дьо Рок — абатисата на „Монглан“.
Летиция погледна внимателно Мирей, без да каже и дума. След това протегна ръка.
— Да — заяви тя с ниския си глас. — Очаквах ви.
— Мен ли? — попита изненадана Мирей.
— Носите ми съобщение… нали? Важно съобщение.
— Скъпа майко, ние ти носим съобщение! — намеси се Елиза и подръпна майка си за ръкава. Летиция погледна дъщеря си, която на петнайсет бе израснала колкото нея. — И аз се срещнах с абатисата, докато бях в „Сен Сир“, и тя ми предаде послание за теб… — Елиза се наведе към ухото на майка си.
Едва ли имаше нещо, което да преобрази повече тази горда жена от прошепнатите думи. Лицето й помръкна. Устните й потръпнаха, тя отстъпи крачка назад и се подпря на рамото на Наполеон, за да не падне.
— Мамо, какво има? — извика той, стисна я за ръката и я погледна уплашен.
— Мадам — ахна Мирей, — трябва да ми кажете какво означават тези думи. Бъдещите ми действия, животът ми зависят от тях. Бях тръгнала за Алжир, ала спрях тук, защото съдбата ме срещна с децата ви. Съобщението може да е… — Преди да успее да продължи, Мирей усети нов пристъп на гадене. Летиция посегна да я задържи, а Наполеон се спусна да я хване, за да не падне.
— Простете ми — извини се отмаляла Мирей и по челото й изби студена пот. — Страхувам се, че трябва да легна… Никак не ми е добре.
Летиция изглеждаше облекчена, че разговорът прекъсна. Нежно вдигна ръка към горещото чело на младата жена и напипа бързия й пулс. След това, подобно на военен командир, даде нареждания на децата си. Наполеон пое Мирей и я отнесе по хълма към каретата. Щом младата жена се настани на седалката, Летиция, която вече се бе овладяла напълно, повдигна отново въпроса.
— Госпожице — започна предпазливо тя и се огледа, за да е сигурна, че никой няма да чуе думите й. — Вече трийсет години се подготвям за тези новини, ала трябва да призная, че не очаквах да ги чуя. Независимо от всичко, което съм казала на децата си, за да ги предпазя, познавам абатисата още от времето, когато бях на възрастта на Елиза. Тя доверяваше всичко на майка ми. Ще отговоря на въпроса ви. Преди това трябва да се свържем с мадам Дьо Рок и да разберем дали сте част от плановете й.
— Не мога да чакам толкова дълго! — извика Мирей. — На всяка цена трябва да отида в Алжир.
— Съжалявам, но се налага да не се съглася — отвърна Летиция, качи се в каретата, хвана юздите и даде знак на децата си да я последват. — Ако тръгнете в това състояние, ще изложите на опасност не само себе си, а и други. Все още не разбирате играта, в която участвате, да не говорим, че не сте запозната и със залозите.
— Идвам от „Монглан“ — сопна се Мирей. — Докоснах фигурите със собствените си ръце. — Летиция не откъсваше поглед от нея, а Наполеон и Елиза не изпускаха и дума, докато помагаха на Жироламо да се качи. Те самите все още не знаеха какво е съкровището.
— Нищо не знаете! — извика ядно Летиция. — И Елиса от Картаген не е обърнала внимание на предупрежденията. Загинала е в огъня — изгорена е на погребална клада, също като великолепната птица, от която финикийците водят началото си.
— Майко — каза Елиза, докато помагаше на Мария-Каролина да се качи в каретата, — според легендите тя се е хвърлила сама на кладата, когато Еней я е изоставил.
— Може и така да е — отговори Летиция, — но е възможно да има и друга причина.
