— Дантон ми изпрати бележка и настоя да присъствам тази вечер — каза Давид. — Май има възможност да оставим хората да решат съдбата на краля с общонародно гласуване.
— Тъкмо затова е събранието — потвърди Робеспиер. — Жирондистите, тези мекушави типове, подкрепят предложението. Ако позволим всичките им поддръжници от провинцията да гласуват, страхувам се, че това ще се превърне в стъпка към завръщане на монархията. Та като споменах жирондистите, много ми се иска да се запознаеш с млад англичанин, приятел на поета Андре Шение. Поканих го тази вечер, за да наблюдавам как романтичните му представи за революцията се разпадат, когато види какво става в действителност.
Давид се обърна към висок слаб младеж. Беше блед, дългата му права коса, която непрекъснато отмяташе назад, все падаше над челото и го притесняваше. Беше облечен в кафяво сако, което не му беше по мярка и приличаше на извадено от боклука. Вместо шалче на врата си бе вързал черна носна кърпичка, която му предаваше още по-неугледен вид. Затова пък очите му бяха ясни и прями, малката хлътнала брадичка се компенсираше от дълъг едър нос, младежките му ръце вече бяха белязани с мазоли, които издаваха, че е израснал в провинцията и му се е налагало да се справя сам с живота.
— Представям ти младия Уилям Уърдсуърт, поет — рече Робеспиер, когато младежът се приближи до тях и пое протегнатата ръка на Давид. — В Париж е вече цял месец, ала сега е първото му посещение в Якобинския клуб. А това е гражданинът Жак-Луи Давид, бивш председател на Националното събрание.
— Господин Давид! — възкликна Уърдсуърт и стисна топло ръката на Давид. — Имах изключителното удоволствие да видя ваша картина, изложена в Лондон, при едно от пътуванията ми от Кеймбридж до столицата. „Смъртта на Сократ“. Вие сте моето вдъхновение, а изгарям от желание да увековеча историята, докато се пише.
— Значи сте писател? — попита Давид. — Сигурно Робеспиер ще се съгласи, че идвате тъкмо навреме, за да станете свидетел на великото събитие — падането на френската монархия.
— Уилям Блейк, също британец и привърженик на мистицизма, публикува миналата година своето стихотворение „Френската революция“, в което прави предсказание, подобно на онова в Библията за падането на крале. Имахте ли възможност да го прочетете?
— Страхувам се, че съм се посветил на Херодот, Плутарх и Ливий — отвърна с усмивка Давид. — В тях откривам достатъчно материал за картините си, тъй като не съм нито мистик, нито поет.
— Странно — отбеляза Уърдсуърт. — В Англия вярваме, че зад Френската революция стоят свободните масони, които могат да бъдат причислени към мистиците.
— Истина е, че мнозина от нас бяха членове на това общество — съгласи се Робеспиер. — Всъщност Якобинският клуб бе създаден от Талейран като Орден на свободните масони. Работата е там, че във Франция ние, свободните масони, съвсем не можем да бъдем наречени мистици.
— Някои наистина са такива — прекъсна го Давид. — Марат например.
— Марат ли? — изви вежди Робеспиер. — Ти се шегуваш. Откъде ти хрумна?
— Истината е, че тази вечер не съм тук единствено по настояване на Дантон — призна с нежелание Давид. — Дойдох да се срещна с теб, защото ми се струва, че можеш да ми помогнеш. Спомена за нещастието, което сполетя повереницата ми в затвора. Знаеш ли, че смъртта й не бе случайност? Марат я бе разпитвал, уверен, че тя е запозната с… Ти знаеш ли нещо за „Шаха Монглан“?
При тези думи Робеспиер пребледня. Напълно объркан, младият Уърдсуърт местеше очи ту към единия, ту към другия.
— Ти имаш ли представа за какво говориш? — прошепна Робеспиер, дръпна Давид настрани и макар Уърдсуърт да ги последва, двамата мъже не му обърнаха никакво внимание. — Какво може да е знаела повереницата ти по този въпрос?
— И двете ми повереници бяха послушнички в абатството „Монглан“… — започна Давид, ала бе прекъснат отново.
— Как можа да не споменеш досега този факт? — попита Робеспиер с разтреперан глас. — Разбира се, това обяснява вниманието, с което ги обгръщаше епископът на Отон още от пристигането им! Защо не ми каза по-рано, преди да му позволя да ми се изплъзне между пръстите?
— Максимилиан, никога не съм вярвал в тези легенди — отвърна Давид. — Мислех си, че това не е нищо повече от едно суеверие. Марат обаче твърдо вярваше. А Мирей, в желанието да спаси живота на братовчедка си, му каза, че прословутото съкровище съществува! Каза му, че на тях им била поверена част от съкровището и била заровена в градината ми. Когато той пристигна на следващия ден с официално разрешение да копае в градината ми…
— Да? Да? — прекъсна го буйно Робеспиер и стисна с всички сили ръката на Давид. Уърдсуърт не изпускаше и дума отказаното.
— Мирей беше изчезнала — прошепна Давид, — а близо до фонтана в градината зееше малка прясно изровена дупка.
— И къде е повереницата ти сега? — Робеспиер почти викаше от вълнение. — Трябва веднага да бъде разпитана. Незабавно.
