— Много ми се иска да ти помогна — отвърна Давид. — Вече изгубих надежда, че тя ще се върне. С помощта на връзките, които имаш, си мислех, че ще успееш да разбереш къде е и да направиш нещо, преди… преди да я сполети и нея някое нещастие.
— Ще я открием дори ако се наложи да обърнем Франция наопаки — увери го Робеспиер. — Трябва да ми дадеш точното й описание, с всички подробности.
— Мога да ти предложа нещо по-добро — отвърна Давид. — В ателието имам картина, на която я нарисувах.
Мълвата за картината нямаше да остане дълго на френска земя.
Една вечер след полунощ към края на януари Летиция Бонапарт събуди Мирей. Младата жена спеше в една стая с Елиза в къщата на хълмовете над Аячо. Мирей беше в Корсика вече три месеца и бе научила много от Летиция, макар и не всичко, което трябваше.
— Облечете се бързо — нареди с тих глас стопанката на дома. Двете момичета триеха сънените си очи. Малките Мария-Каролина и Жироламо, вече облечени за път, следваха майка си.
— Какво има? — извика Елиза.
— Трябва да бягаме — отвърна Летиция с тих спокоен глас. — Войниците на Паоли наближават. Кралят на Франция е мъртъв.
— Не може да бъде! — извика Мирей и се изправи.
— Бил е екзекутиран преди десет дни в Париж — обясни Летиция и заизважда дрехи от гардероба, за да им помогне. — Паоли е вдигнал войската на Корсика, за да се съюзи със Сардиния и Испания и да отхвърли френското правителство.
— Ама, мамо — оплака се Елиза, защото никак не й се искаше да стане от топлото легло, — това какво общо има с нас?
— Братята ти Наполеон и Лучано днес са говорили против Паоли в Народното събрание на Корсика — обясни Летиция с тъжна усмивка. — Паоли ги е набелязал за цялостна вендета.
— Каква е тази вендета? — попита Мирей, стана от леглото и навлече дрехите, които й подаде Летиция.
— Отмъщение докрай! — прошепна Елиза. — Нещо обичайно за Корсика. Когато някой ти навреди, ти насочваш отмъщението към цялото му семейство. Къде са братята ми сега?
— Лучано се крие при брат ми, кардинал Феш — отвърна Летиция и подаде дрехите на Елиза. — Наполеон избяга от острова. Не разполагаме с достатъчно коне, за да стигнем в Боконяно до утре вечер, а ще бъдем и с децата. Налага се да откраднем коне и да пристигнем там преди изгрев. — Тя излезе от стаята и побутна малките напред. Те захленчиха от страх в тъмното и Мирей чу твърдия глас на Летиция:
— Да ме чувате да плача? Обяснете ми вие защо плачете.
— Какво има в Боконяно? — прошепна Мирей на Елиза, докато излизаха от стаята.
— Баба ми, Анжела-Мария ди Пиетра-Санта, живее там — отвърна Елиза. — Което означава, че положението е много сериозно.
Мирей не знаеше какво да каже. Най-сетне! Отдавна искаше да се срещне с възрастната жена, за която бе чувала толкова много — приятелката на абатисата на „Монглан“.
Елиза прегърна Мирей през кръста и двете потънаха в тъмната нощ.
— Анжела-Мария винаги е живяла в Корсика. Братята, братовчедите и праплеменниците й са толкова много, че от тях може да излезе армия, способна да помете половината остров. Затова мама се обръща за помощ към нея — това означава, че е приела сериозно заплахата за отмъщение!
Село Боконяно бе крепост, оградена със стени и закътана високо в скалистите планини, на почти две хиляди и четиристотин метра надморско равнище. На зазоряване прекосиха последния мост, яздеха конете една след друга, а бързите води на реката кипяха в мъглата под тях. Докато изкачваха по следния хълм, Мирей забеляза перлените отблясъци на Средиземно море да просветват от изток, а малките островчета Пианоза, Формика, Елба и Монте Кристо сякаш се носеха във въздуха, а зад тях, надигнали се от мъглата, искряха бреговете на Тоскана.
Анжела-Мария ди Пиетра-Санта не им се зарадва.
— Така значи! — заяви дребната сбръчкана жена, подпряла ръце на хълбоци, когато излезе от малката каменна къща, за да посрещне изтощените ездачи. — Синовете на Карло Бонапарт пак са се забъркали в неприятности! Трябваше да се сетя, че някой ден ще ни докарат главоболия.
Дори Летиция да бе изненадана, че майка й знае причината за пристигането им, тя с нищо не го показа. Лицето й оста на спокойно, не издаде чувствата си, когато скочи от коня и пристъпи, за да прегърне и целуне по двете бузи остарялата си, изпълнена с раздразнение майка.
— Хайде, хайде! — сопна се възрастната жена. — Стига с тези официалности. — Сваляй децата от конете, защото ми се струва, че са полумъртви от умора! Ти не ги ли храниш? Приличат на оскубани пилета! — Тя се суетеше наоколо и сваляше малките от конете. Когато стигна до Мирей, спря и оста на да я наблюдава как слиза от коня. След това се приближи, стисна грубо брадичката й, обърна лицето й на една страна и я огледа внимателно.
— Значи за нея ми разказваше — подвикна тя през рамо към Летиция. — Тази ли е с детето, дето идва от „Монглан“?
Мирей бе бременна в петия месец и не се чувстваше толкова зле, колкото в началото, точно както Летиция я бе успокоила, че ще стане.
