Бях почти на средата на улицата, присвита, за да се защитя от брулещия вятър, когато спрях рязко пред входа за делегатите. Бях забравила куфарчето си до пейката в Залата за медитация. Вътре бяха не само книгите от библиотеката, но и бележките ми за събитията от вчера.
Браво. За мой късмет сигурно Соларин щеше да открие бележките и да реши, че се ровя в миналото му, за да науча повече подробности, отколкото трябва. А това бе самата истина. Проклех се, завъртях се на счупения ток и се отправих обратно към сградата на ООН.
Влязох във фоайето. Рецепционистката разговаряше с посетител. Охраната не се мяркаше. Казах си, че страхът ми да се върна в залата е просто смешен. Цялото фоайе беше празно, чак до спираловидните стълби. Нямаше жива душа.
Пресякох смело фоайето и когато стигнах до витража на Шагал, погледнах през рамо. Отворих вратата на залата и надникнах вътре.
Трябваха ми няколко секунди, за да привикнат очите ми към мрака, ала дори от мястото, на което бях застанала, забелязах, че има нещо променено в обстановката вътре. Соларин си беше тръгнал. Куфарчето ми бе изчезнало. Върху каменния блок бе положено нечие тяло. Вкаменена от страх, не смеех да пристъпя напред. Дългото тяло бе в шофьорска униформа. Кръвта ми се вледени. Зад очите ми нещо пулсираше. Поех си дълбоко дъх, прекрачих прага и оставих вратата сама да се затвори след мен.
Приближих се до каменния блок и се вгледах в бледото лице, огряно от светлината на прожектора. Наистина беше Сол. При това — мъртъв. Усетих как ми прилошава и ме обхваща парализиращ страх. Никога не бях виждала мъртвец, дори не бях ходила на погребение. Усетих, че гърлото ми се свива, сякаш се канех да заплача.
Внезапна мисъл потисна надигналото се ридание. Сол не се бе покачил сам на този камък, за да спре да диша. Някой го бе поставил там, човек, който е бил в залата през последните пет минути.
Хукнах към вратата, за да изляза във фоайето. Рецепционистката продължаваше да говори с посетителя. За миг се замислих дали да не й съобщя какво е станало, но бързо се отказах. Май щеше да ми е доста трудно да обясня как шофьорът на моя приятелка е бил убит тук и как точно аз се натъкнах на трупа. Защо вчера съм била на място, където загадъчно бе умрял човек? Как така приятелката ми, работодателка на мъртвия шофьор, е била с мен? Защо не сме съобщили за дупките от куршуми по колата?
Измъкнах се бързо от сградата на Обединените нации и буквално се хвърлих надолу по стълбите към улицата. Знаех, че трябва веднага да отида в полицията, но бях ужасена. Сол бе убит в залата секунди преди да вляза повторно. Фиск бе убит няколко минути след началото на почивката по средата на партията. И в двата случая жертвите бяха намерили смъртта си на обществени места, близо до много хора. И в двата случая Соларин беше там. Соларин имаше пистолет, нали? Беше на местопрестъпленията и двата пъти.
Значи играем игра. Щом е така, трябва да разбера какви са правилата. Бях завладяна не само от страх и объркване, докато вървях в студа към безопасния си топъл офис. Усещах как ме обхваща решителност. Трябваше да разчупя тайнствеността, обгърнала тази игра, да разбера какви са правилата и кои са участниците. При това в най-скоро време, защото ходовете се разиграваха прекалено близо до мен и това ме плашеше. Нямах никаква представа, че на трийсет пресечки от мен щеше да се извърши ход, който ще промени живота ми…
— Бродски е бесен — започна нервно Гогол, щом видя Соларин да влиза. Чакаше го от известно време в мекото удобно кресло във фоайето на „Олгонкуин“, където пиеше чай. — Къде беше? — попита той, силно пребледнял.
— Навън. Да подишам чист въздух — отвърна спокойно Соларин. — Това не ти е Съветска Русия. Хората в Ню Йорк непрекъснато ходят на разходки, без да им се налага преди това да уведомят властите къде са тръгнали. Той да не би да е решил, че ще премина на страната на врага?
Гогол не отвърна на усмивката на Соларин.
— Много е разтревожен. — Огледа се нервно и забеляза, че във фоайето няма друг освен възрастна жена, която пиеше чай в другия край. — Хърманолд ни каза днес сутринта, че турнирът може да бъде отложен за неопределено време, докато се изясни причината за смъртта на Фиск. Вратът му бил счупен.
— Знам — отвърна Соларин, стисна Гогол над лакътя и го поведе към масата, където изстиваше чаят му. Направи му знак да седне и да допие чая. — Нали не си забравил, че видях тялото?
— Тъкмо там е проблемът — отвърна Гогол. — Бил си насаме с него малко преди смъртта му. Лоша работа. Нали не трябваше да привличаме вниманието. Ако започне разследване, сигурно ще си първият, когото ще пожелаят да разпитат.
— Остави ме аз да се притеснявам за това — успокои го Соларин.
Гогол взе бучка захар и я лапна. След това отпи от чашата си и притихна.
Старицата в края на фоайето се запъти към масата им. Беше облечена в черно и пристъпваше едва-едва, подпирайки се на бастун. Гогол я погледна.
