Стъпалата се оказаха хлъзгави, покрити с лед и морска сол. Обличах палтото, стиснала куфарчето под мишница, докато се спусках надолу по стълбите. Мъжът с велосипеда зави зад ъгъла. Докато търсех слепешката другия ръкав, закачих високия ток на обувката си на парче лед, той се откърти, загубих равновесие, прелетях последните две стъпала и се стоварих на колене. На каменната стена над мен се виждаше цитат от Книгата пророк Исайя:
И ще прековат мечовете си на орала, и копията си — на сърпове; народ срещу народ не ще дигне меч, и няма вече да се учат на война.
Как ли пък не. Изправих се и изтупах леда от коленете си. Имало е какво да научи Исайя за хората и нациите. Не бе минал и ден през последните пет хиляди години, без някъде по света да не се пролее кръв. Противниците на войната във Виетнам вече се бяха скупчили на площада. Наложи се да си пробивам път сред тях, а те ме посрещаха и изпращаха с вдигнати във въздуха два пръста. Как ли щяха да претопят балистична ракета, за да я превърнат в рало?
Залитнах на счупения си ток, докато завивах зад ъгъла, и се блъснах в стената на изследователския институт на Ай Би Ем. Мъжът имаше цяла пресечка преднина, беше се качил на колелото и натискаше здраво педалите. Стигна до кръстовището пред площада на ООН, спря на светофара и зачака да светне зелено.
Хукнах по тротоара с очи, насълзени от студа. Стиснала куфарчето, се мъчех да закопчея палтото, докато леденият вятър се опитваше да ме отнесе. Бях по средата на пресечката, когато пред моя човек светна зелена светлина и той продължи напред. Ускорих крачка, но тъкмо стигнах кръстовището и стана червено. Наложи се да изчакам потока от коли. Не откъсвах поглед от отдалечаващата се фигура.
Мъжът бе слязъл от велосипеда и се качваше по стълбите към площада. Пипнах го! Нямаше изход от градината зад площада, така че задачата ми изглеждаше постижима. Докато чаках светлината на светофара да се смени, осъзнах какво правя.
Вчера замалко да стана свидетелка на убийство, да не говорим, че бях на няколко крачки от куршума, при това на оживено място в центъра на Ню Йорк. А ето ме сега по петите на напълно непознат само защото заради колелото и качулката напомняше на фигурата от картината ми. Как бе възможна такава прилика? Замислих се, но никакъв отговор не ми идваше наум. Най-сетне светлината се смени, огледах се за коли в двете посоки и едва тогава стъпих на платното.
Минах през железните порти на площада на ООН и хукнах по стълбите. От другата страна на бетонната настилка, на каменна пейка, седеше възрастна жена, облечена в черно, и хранеше гълъбите. Главата й бе загърната в черен шал, от време на време се привеждаше напред, подхвърляше жито към наобиколилите я сребристи птици, които гукаха и подхвръкваха на гъст бял облак. Пред нея стоеше мъжът с велосипеда.
Застинах намясто и не смеех да откъсна очи от тях, чудейки се какво да правя. Старицата вдигна поглед, видя ме и каза нещо на непознатия. Той кимна отривисто, обърна се, подкара велосипеда с едната ръка и бързо заслиза по стълбите в другия край, по посока на реката. Стегнах се и затичах след него. Истинска вихрушка от гълъби се издигна от терасата и скри всичко от погледа ми. Без да спирам, вдигнах ръка, за да се предпазя от пърхащите им криле.
Долу, с лице към реката, се издигаше статуята на огромен бронзов селянин, подарък от руското правителство. Човекът претопяваше сабята си, за да я превърне в рало. Пред мен бяха ледената Ийст Ривър и огромният рекламен надпис „Пепси Кола“ на Куинс на отсрещния бряг, който пушекът от близките комини скриваше от време на време в зависимост от посоката на вятъра. Отляво се простира покрита със сняг градина и ливада, опасана с дървета. Не се виждаха стъпки. Покрай реката имаше насипана с чакъл алея, отделена от градината с ниски дървета, чиито корони бяха оформени в най-различни фигури. И там беше пусто.
Къде изчезна този човек? От градината нямаше изход. Върнах се при стълбите на площада. Възрастната жена си бе тръгнала и само на входа за посетители забелязах някаква сянка. Отвън на стойката за велосипеди стоеше неговото колело. Как ли е успял да мине покрай мен, без да го забележа, питах се, докато забързано крачех към входа. Вътре освен дежурния от охраната, потънал в разговор с млада рецепционистка зад овално бюро, не се виждаше жива душа.
— Извинете — прекъснах ги аз, — минавал ли е оттук мъж с бял анцуг?
— Не съм забелязал — призна охранителят, очевидно подразнен от намесата ми.
— Къде в сградата бихте се насочили, ако искате да се уедините? — не се отказвах аз. Този път успях да привлека вниманието им. И двамата ме погледнаха така, сякаш бях потенциален анархист. Побързах да обясня: — Ако искате да останете сам, да се откъснете от тълпата за малко.
