— Госпожо — отвърна жената и в гласа й се прокрадна студенина, — това е манастир на монахини кармелитки! Някой се е пошегувал с вас! — След тези думи тя затвори.
Знаех, че Ним се обгражда с тайнственост и е самотник, но това вече бе пълен абсурд. Обзета от ярост, реших да го изровя, където и да се беше окопал. Тъй като и бездруго бях закъсняла за работа, извадих сешоара и започнах да си суша косата насред хола, докато обмислях следващата стъпка. И тогава ми хрумна нещо.
Преди години Ним бе инсталирал някои от най-отговорните системи за нюйоркската стокова борса. Не бе възможно хората, които непрекъснато работеха с компютрите, да не го познават. Може би той се отбиваше от време на време, за да види има ли проблеми. Позвъних на мениджъра по техническата част.
— Доктор Ним ли? — попита той. — Никога не съм чувал за него. Сигурна ли сте, че е работил тук? На този пост съм от три години, но името не ми е познато.
— Добре тогава — заявих напълно отчаяна аз. — Вече ми писна. Искам да говоря с президента. Той как се казва?
— Нюйоркската стокова борса няма президент! — уведоми ме с най-презрителния си глас мъжът.
По дяволите!
— А
— Имаме председател — все така пренебрежително отвърна той и ми каза някакво име.
— Чудесно, в такъв случай ме свържете с него.
— Добре, госпожичке — съгласи се той, — надявам се знаете какво правите.
Знаех, и още как. Секретарката на председателя бе изключително любезна, ала по начина, по който се опита да избегне въпросите ми, разбрах, че съм на прав път.
— Доктор Ним ли? — звучеше като любезна стара госпожа. — О, не… страхувам се, че името не ми е познато. В момента председателят не е в страната. Искате ли да оставите съобщение?
— Чудесно — отвърнах. На повече не можех да се надявам, тъй като от опит знаех, че този човек е невероятно изобретателен в измислянето на тайнствени ходове. — Ако случайно се чуете с доктор Ним, кажете му, ако обичате, че госпожица Велис очаква обаждането му в манастира „Рокауей Грийнс“. Освен това, ако не ми се обади до довечера, ще дам обет и ще се подстрижа за монахиня.
Издиктувах на нещастната объркана жена телефонните си номера и разговорът приключи. Ним си го заслужава, казах си аз, ако съобщението попадне в ръцете на тайните служби, преди да стигне до него. Интересно как ли щеше да се измъкне от подобна каша?
След като направих каквото можах по този невъзможен въпрос, извадих доматеночервен костюм с панталон, за да отида на работа в „Кон Едисън“. Започнах да ровя на дъното на дрешника за обувки и изругах високо. Кариока беше надъвкал половината, а останалите беше разхвърлял, така че положих доста усилия, докато открия здрав чифт. Облякох си палтото и излязох бързо, за да ми остане време да закуся. Също като Лили можех да кажа, че има някои неща, които не можех да преглътна на празен стомах, а „Кон Едисън“ беше едно от тях.
„Ла Галет“ е местно френско бистро близо до апартамента ми в самия край на „Тюдор Плейс“. Френската атмосфера се подсилваше от покривки на ситни бели и черни карета, а от первазите висяха розови мушката. Задните прозорци гледаха към сградата на Обединените нации. Поръчах си прясно изцеден сок от портокал, кафе и руло.
Бях отворила куфарчето и преглеждах бележките, които нахвърлях снощи, преди да заспя, когато ми донесоха закуската. Мислех, че ще успея да открия някакъв смисъл и последователност в събитията.
Соларин притежава тайна формула и известно време му е било забранено да напуска Русия. Фиск не бе участвал в турнир цели петнайсет години. Соларин ме бе предупредил да стоя настрани със същите изрази като гледачката, с която се запознах преди три месеца. Соларин и Фиск се спречкват за нещо по време на играта и прекъсват партията за половин час. Според Лили Фиск мамеше. Той умира при доста подозрителни обстоятелства. В колата на Лили се забиват два куршума: единият, преди да стигнем до нея, а вторият, докато сме там. Накрая се оказва, че и Сол, и гледачката са изчезнали безследно.
Нещата просто не си пасваха, въпреки това имаше достатъчно доказателства, че събитията са свързани. Знаех, че няма вероятност да се окажат случайни съвпадения.
Допих първата чаша кафе и бях по средата на рулото, когато го видях. Погледът ми се рееше през високите прозорци към сградата на Обединените нации, когато нещо необичайно привлече вниманието ми. Покрай кафенето мина мъж, целият в бяло, вдигнал качулката на анцуга, с прехвърлен през долната част на лицето шал. Буташе велосипед.
Седях като вкаменена на стола, чашата портокалов сок застина пред устните ми. Човекът пое по стръмните спираловидни стълби покрай каменната стена, която опасваше площада срещу сградата на ООН. Оставих чашата и скочих. Подхвърлих някакви банкноти на масата, натъпках безразборно листовете в куфарчето, грабнах дамската чанта и палтото и изтичах навън.
