Навън тълпа развилнели се жени размахваха гребла и мотики, сякаш бяха оръжия. Някои се кривяха на Жермен и се виждаше, че малкото им останали зъби са изпочупени и почернели. Защо тази сбирщина от простолюдието изглежда винаги толкова вулгарно? — запита се Жермен. Часовете, които бе посветила на политически интриги, щедрите суми, които бе дала за подкупи на подходящите чиновници — всичко това бе сторила заради нещастни отрепки като тези навън. Жермен се надвеси през прозореца, подпряла едрата си ръка на ръба.
— Какво се мъти тук? — провикна се с плътния си властен глас. — Незабавно пуснете каретата ми да мине!
— Не е позволено никой да напуска града! — провикна се жена от тълпата. — Ние охраняваме портите! Смърт на благородниците! — Тълпата подхвана вика й. Събираха се все повече хора. Жермен едва не оглуша от пронизителните писъци на вещиците.
— Аз съм съпругата на шведския посланик! — изкряска тя. — Заминавам на официална мисия в Швейцария! Нареждам ви да пуснете каретата ми!
— Ха! Тя ни нареждала! — изкрещя жена близо до прозореца на каретата. Обърна се към Жермен и се изплю в лицето й, а тълпата възторжено зарева.
Жермен изведи дантелена кърпичка от корсажа си и избърса плюнката. Хвърли кърпичката през прозореца и се провикна:
— Това е кърпичката на дъщерята на Жак Некер, финансовия министър, когото боготворяхте. Вие я оплюхте!… Животни! — изсъска тя, като се обърна към разтрепераните си прислужнички. — Ще видим кой е господар на положението.
Само че скупчилите се жени освободиха конете от хомотите. Бяха се впрегнали вместо тях и теглеха каретата по улиците, далече от градските порти. Рехавата одеве тълпа бе станала по-гъста. Притискаха се в каретата и се движеха бавно, също като мравки, които пренасят едра троха.
Жермен се държеше здраво за вратата, ругаеше и заплашваше ожесточено, ала крясъците на тълпата заглушаваха гласа й. След цяла вечност каретата спря пред внушителната фасада на огромна сграда, заобиколена от стражи. Щом Жермен видя къде са я отвели, в стомаха й набъбна ледена топка. Бяха пред кметството. Щабквартирата на Парижката комуна.
Тя отлично знаеше, че Парижката комуна бе по-опасна от нещастниците, насъбрали се около каретата. Всички там бяха луди. Дори членовете на Националното събрание се страхуваха от тях. Това бяха пълномощници на уличната сган, те хвърляха в затвора, те съдеха и екзекутираха благородниците толкова прибързано, че идеите им за свобода започваха да изглеждат подозрително неискрени. За тях Жермен дьо Стал бе просто още една благородничка, чиято глава трябваше да хвръкне на гилотината. Знаеше, че е така.
Отвориха вратите на каретата и мръсни ръце я извлякоха на улицата. Тя изпъна гръб и си проправи път през навалицата, вирнала глава. Зад нея прислужничките хленчеха от страх, докато тълпата ги смъкваше от каретата и ги налагаше с метли и дръжки на лопати. Повлякоха Жермен по стълбите на кметството. Тя ахна, когато някакъв мъж внезапно изскочи и разкъса посланическата дреха точно под гърдите й с острия връх на кирка. Ако се подхлъзнеше и паднеше, щяха да я смачкат. Притаи дъх, когато един човек от стражата пристъпи напред и отмести кирката с меча си. Стисна Жермен за ръката и я блъсна към тъмния вход на сградата.
11,00 ч.
Давид пристигна запъхтян в Националното събрание. Огромната зала бе препълнена с мъже, които крещяха с пълно гърло. Секретарят бе застанал на централния подиум и също крещеше с надеждата да го чуят. Докато Давид се промъкваше напред към мястото си, почти не успя да чуе думите на говорителя.
— На двайсет и трети август крепостта Лонуи падна в ръцете на вражеските войски! Херцог Брунсвик, командващ пруската армия, издаде манифест, с който настоява да освободим краля, да възстановим кралската власт, в противен случай войските му ще сравнят Париж със земята!
Шумът прииждаше като вълна, която връхлетя секретаря и заглуши речта му. Всеки път, когато вълната леко се отдръпваше, той се опитваше да продължи.
Националното събрание можеше да управлява страната само докато кралят бе в затвора. Само че манифестът на Брунсвик изискваше освобождаването на Луи XVI и това бе претекстът, под който пруската армия бе нападнала Франция. Притиснато от многобройните дългове и масовото дезертьорство от френската армия, новото правителство, дошло на власт съвсем скоро, бе застрашено от провал. Положението се усложняваше още повече, тъй като всеки делегат подозираше останалите в измяна, предателство и заговорничество с врага, който дебнеше на границата. Ето така се ражда анархията, каза си Давид, докато наблюдаваше безуспешните опити на секретаря да въдвори ред.
— Граждани! — извика секретарят. — Нося ви ужасни новини! Тази сутрин крепостта Вердюн е паднала в ръцете на прусаците! Трябва да предприемем мерки против…
Всички от съвета бяха завладени от истерия. Настана хаос, мъжете плъпнаха наоколо като приклещени плъхове. Крепостта Вердюн бе последната твърдина между армиите на противника и Париж! Прусаците щяха да бъдат в града преди настъпването на нощта.
