И тогава забеляза млад мъж да си пробива път през множеството в чакалнята, стиснал наръч документи. Къдравата му кестенява коса беше завързана с панделка, дантеленото жабо изглеждаше доста смачкано. Личеше, че е неподдържан, ала в него имаше непресторен устрем. В този момент Жермен си спомни, че го познава.
— Камий! — повика го тя. — Камий Демулен! — Младият мъж се обърна към нея и очите му изненадано заблестяха.
Камий Демулен бе звездното дете на Париж. Преди три години, все още студент, през една гореща юлска вечер той се бе качил на една от масите в кафене „Фоа“ и бе призовал съгражданите си да щурмуват Бастилията. Сега бе герой на революцията.
— Мадам Дьо Стал! — позна я Камий и си проправи път през тълпата, за да поеме ръката й. — Какво ви води тук? Нали не сте замесена в някое противодържавно деяние? — Усмихна се широко и очарователното му лице на поет, съвсем не намясто в тази сграда, потъмня от страх пред смъртта. Жермен се опита да върне усмивката му.
— Заловиха ме „гражданките на Париж“ — обясни тя, докато се стараеше да си възвърне част от дипломатическия чар, който й бе служил толкова пъти в миналото. — Изглежда, че съпругата на посланик, която иска да мине през портите, е враг на народа. Не е ли нелепо, след като се борихме толкова упорито за свободата?
Усмивката на Камий угасна. Погледна притеснен мъжа, който продължаваше да хлипа. Хвана Жермен за ръката и я поведе настрани.
— Искате да кажете, че сте се опитали да напуснете Париж без пропуск и ескорт? Мили боже, мадам! Имате късмет, че не са ви застреляли намясто.
— Не ставайте смешен! — извика тя. — Имам дипломатически имунитет. Ако ме хвърлят в затвора, това е все едно да обявят война на Швеция! Трябва да са напълно полудели, ако си въобразяват, че могат да ме затворят тук. — Събраният кураж се стопи, когато чу следващите думи на Камий.
— Вие не знаете ли какво става в момента? Вече сме във война и при нападение… — Сниши глас, когато се усети, че хората все още не са научили новините и ако разберат, ще настане хаос. — Вердюн е паднал — прошепна той.
Жермен впи очи в него. Едва сега осъзна колко е сериозно положението.
— Невъзможно — промълви тя. След това поклати глава и попита: — Колко близо до Париж… Къде са сега?
— На по-малко от десет часа път, струва ми се, дори с цялото бойно снаряжение. Издадена е заповед да се стреля по всеки, който приближи градските порти. Ако се опитате да тръгнете сега, постъпката ви ще бъде приета като опит за измяна. — Той я погледна строго.
— Камий — започна бързо тя, — знаете ли защо пожелах да отида при семейството си в Швейцария? Ако отлагам още дълго заминаването, няма да мога изобщо да пътувам. Нося дете.
Той я погледна в очите, неспособен да повярва, ала дързостта на Жермен се бе върнала. Взе ръцете му и ги притисна до корема си. Дори през плътната тъкан той разбра, че жената не го лъже. Отново й отправи сладката си момчешка усмивка и поруменя.
— Мадам, ако имам късмет, ще успея да ви върна в посолството още тази вечер. Дори Господ Бог няма да успее да ви прекара през градските порти, преди да отблъснем прусаците. Позволете ми да отнеса въпроса до Дантон.
Жермен се усмихна облекчено. Когато Камий стисна ръката й, тя му каза:
— Когато детето ми се роди здраво и читаво в Женева, ще го кръстя на вас.
14,00 ч.
Наетата карета на Валентин и Мирей приближи портите на абатството затвор скоро след като двете се измъкнаха тайно от ателието на Давид. На улицата се събираше тълпа около други карети, спрели точно пред входа на затвора.
Тук гъмжеше от неугледни хора от простолюдието, въоръжени с гребла и мотики. Струпваха се около каретите близо до затвора, блъскаха по вратите и прозорците с юмруци и с всичко, което им попаднеше подръка. Ревът на гневни гласове ехтеше из тесните каменни улици, докато охраната на затвора, покачена върху каретите, се опитваше да отблъсне множеството.
Кочияшът на Валентин и Мирей се наведе от капрата и надникна през прозореца.
— Повече не мога да приближа — предупреди ги той. — Иначе ще ни натикат в алеята и няма да можем да помръднем. А и тази тълпа никак не ми харесва.
В този момент Валентин забеляза сред навалицата монахиня, облечена в расото на сестрите от ордена „Беноа“ в Абеи о Дам в Каен. Помаха й от прозореца на каретата и възрастната жена отвърна, ала бе притисната от тълпата, която нахлуваше в тясната алея, оградена от високи каменни стени.
— Валентин, недей! — извика Мирей, когато русокосата й братовчедка отвори със замах вратата и изскочи на улицата. — Господине, моля ви — умоляваше тя кочияша. Слезе от каретата и го погледна със сълзи в очите. — Моля ви, задръжте каретата. Братовчедка ми няма да се бави. — Надяваше се това да е истина, докато наблюдаваше отдалечаващата се Валентин, която потъна във все по-сгъстяващото се гъмжило, опитвайки се да се добере до сестра Клод.
— Госпожице — отвърна кочияшът. — Трябва да обърна каретата. Тук сме в опасност: Спрелите карети пред нас са пълни със затворници.
